Нийл Геймън - МеждуСвят

Великата машина спираше.

В момента изобщо не ми пукаше. Интересуваше ме само това да освободя душите на всички различни мои версии от техните стъклени затвори. С всяка разбита бутилка се чувствах все по-добре, по-силен и по-завършен.

По- жив .

Осъзнах, че Джозеф всъщност пее, докато разбива. Гласът му беше ясен и красив. Беше някаква песен за една стара жена, за носа й и за много херинги… зачудих се от какъв ли свят идва той.

После забелязах нещо.

Светлинките не изчезваха. Оставаха тук и се рееха във въздуха. Даже напротив, ставаха по-ярки, пулсираха в светулчестите си цветове и се сбираха точно над главите ни. Не знаех дали това, което е останало от тях, може да оцени какво сме направи или не. Но това нямаше значение. Ние знаехме.

Джакон разби последната бутилка, тя се пръсна, душата вътре беше свободна и се зарея с другите.

Всичко се наелектризира. Казвам го буквално — сякаш въздухът бе свръхзареден — всеки косъм по тялото ми бе щръкнал. Страх ме беше да докосна каквото и да било, за да не бъда мигновено изпепелен. А светлинките трепкаха над нас.

Може би си въобразявахме, но ако беше така, то всички си въобразявахме едно и също. На някакво много истинско ниво, те всички бяха нас, или са били някога нас, преди да бъдат избити и използвани да захранват този кораб, който се движеше между световете и затова струва ми се стана така, че това, което мислеха, се изля върху ни.

Те мислеха „отмъщение“ .

Мислеха „унищожение“ .

Мислеха „омраза“ .

А, гледайки към нас, пулсираха в нещо, което много силно се усещаше като „благодаря“ .

Светлинките на душите започнаха да светят по-ярко, толкова ярко, че всички ние, с изключение на Джакон и Дж/О, бяхме принудени да отвърнем погледи. А после полетяха и ми се стори, че чувам как вятърът свисти при движението им.

Долу при двигателите троловете и таласъмите търчаха във всички посоки — ужасени и паникьосани. Нямаха никакъв шанс. Когато светлинките се стовариха върху тях, всеки избухна в нещо подобно на рентгеново изображение, което припламна и после изчезна.

Светлинките достигнаха двигателите.

Предполагам, че и аз бих мразил тези двигатели, ако ги бях задвижвал с всичко свое, с всичко, което бях . Когато искриците докоснаха двигателите, в миг изчезнаха. Сякаш стоманата, желязото, бронзът и парата някак си ги бяха всмукали.

— Какво правят? — попита Дж/О.

— Тихо! — каза Джакон.

— Не искам да развалям момента с практични наблюдения — казах аз, — но лорд Сатър и лейди Индиго вероятно в момента изпращат за нас още войски по онзи тунел. Всъщност съм изненадан, че не са…

— Мълчи! — сряза ме Джо. — Мисля, че ще гръмне.

И тогава корабът гръмна и беше чудесно. Като светлинно шоу и шоу с фойерверки и унищожението на кулата на Саурон… всичко, което можете да си представите. Двигателите на „Малефик“ сякаш започнаха да се разтварят в светлина, в пламък, в магия, а после, с тътен, който се извиси до праисторически рев, те се взривиха .

— Това несъмнено е открояващ се с превъзходството си пожар — въздъхна Джай с широка усмивка на лицето.

— Готино! — съгласи се Джозеф. — Красиво!

Ако двигателите на „Малефик“ имаха гаранция, то тя в момента определено стана невалидна.

После, когато прахът се слегна, го усетих със съзнанието си. Там, където досега под нас стояха двигателите, имаше портал към Промеждутъка — най-голямата порта, която някога бях виждал.

— Тук долу има портал — казах аз. — Предполагам, че цялата тъкан на пространство-времето е било под натиск от двигателите. Сега тях ги няма и оставиха място, през което можем да минем.

Джакон изръмжа гърлено.

— Тогава по-добре да побързаме — каза тя. — Надушвам цял батальон от онази паплач — идват към нас, долу през прохода.

— А освен това — каза Джай, — мисля, че приятелите ни едва сега започват битката.

Погледнах — той беше прав, защото искрите на душите сега бяха дори още по-ярки, издигайки се от мястото, където бяха двигателите и минавайки през тавана на горното ниво.

— Мога да прелетя с Дж/О надолу — каза Джо. — Джай може да се телепортира и вероятно да носи Джоуи или Джакон. Но Джозеф е твърде едър, за да го носим.

Джозеф сви рамене.

— К’во толкова — каза. — Мога да скоча.

Всички знаехме, че ще оцелее. Единственото ми притеснение бе, че може да мине през пода и да пропадне в Абсолютното нищо.

Но нямаше време за колебания или премисляне. Чувах тропота от ботуши в тунела — приближаваше към нас. Трябваше да се махаме. А и порталът нямаше да е отворен много дълго — усещах, че е нестабилен.