Нийл Геймън - МеждуСвят

С гневно движение й откъсна главата, а тялото й залитна, размахало сатъра, сляпо и бясно.

След това освободих Джозеф. Въжетата му бяха дебели като корабни. Освободих ръцете му, после му подадох нож и му казах сам да среже тези на краката си. Той разтри ръцете си с гримаса, после сряза въжетата два пъти по-бързо от мен.

С крайчеца на окото си видях как Джакон ни пази като вълчица своите малки, всеки косъм на главата й беше изправен, зъбите й оголени, а Джо, която все още раздвижваше въздуха и беше грабнала една пика от стената, наръгваше с нея всяка гадина, осмелила се да я доближи. Не че мнозина го правеха. Повечето се бяха скупчили в ъгъла и се опитваха да се предпазят от пламтящата разтопена река между нас и тях.

Освободих Джай.

Той се претърколи неудобно на земята.

— Изпитвам парестеза — каза той. — Целият съм изтръпнал. Освен това съм ти дълбоко, безкрайно признателен.

— Няма проблем — отвърнах аз.

Отпуших устата на Дж/О.

— Типично! — обади се той. — Оставяш ме последен! Просто защото съм най-малкият. Предполагам, че смяташ това за честно. Ммммф, ммф, мф, мммммммммммммф! — това последното го каза, защото пак затъкнах кърпата в устата му.

— Всъщност — обясних му аз, — ти искаше да кажеш: „Благодаря“. И ако не го кажеш, ще забравя да те освободя и ще те оставя тук, случайно нарочно.

Извадих превръзката. Очите му изглеждаха много големи и много кръгли.

— Благодаря ти — каза той с тъничък гласец, — че се върна и че ме освободи. Благодаря!

— Няма за какво — отвърнах аз. — Нищо работа!

И освободих краката, а после и ръцете му.

Димът беше започнал да се разрежда и огънят се държеше повече като огън и по-малко като Везувий. Събрахме се със съотборниците ми. Предположих, че в стаята за топене има силна огнеустойчива магия — пламъците не се разпростираха по стените, тавана или пода. И започнаха да утихват.

— По необходимост се налага да инспектираме с цялата възможна бързина — каза Джай. — Несъмнено внезапният ни революционен подем е активирал многобройни сигнални вещерски магии.

— Няма да успеем да си проправим път през целия кораб — каза Джо, — но да загинеш в битка е по-добре, отколкото да умреш в казан с вряща кръв.

— Няма да умираме нито в битка, нито в кръв — казах й аз. — Просто няма да стане! Но единствената врата е от другата страна на огъня.

— Всъщност — каза Дж/О с известна нотка на самодоволство, — ето тук има една скрита врата. Видях едно от гърчещите се създания да излиза от нея, когато ни доведоха.

— Браво на теб! — казах аз. — Но как се отваря? Сигурно е защитена от магии или заклинания, нали?

От другата страна на пламъците стражът, който все още стоеше на краката си, и другите гадини се събираха, гледаха ни и говореха. Изненадата вече не беше на наша страна. Трябваше да действаме, по един или друг начин.

Джозеф сви рамене. После си плю на ръцете, протегна се и затегли. Вените на врата му се издуха. Засумтя от усилие, после се отдръпна. Виждаха се очертанията на вратата, там, където решетката се опираше в стената. Той се ухили, после стовари отгоре й огромния си крак с всичка сила.

В стената се появи дупка с размера на порта.

— Магиите са едно — каза той, — но суровата сила е нещо съвсем друго. Да вървим!

Тези от нас, които нямаха оръжия, си взеха от стената в стаята за топене. Аз поспрях за малко и вдигнах кожена торбичка, пълна с някакъв прах.

— Какво е това? — попита Дж/О.

— Нямам представа — казах. — Но предполагам, че това хвърляха в огъня. Някакъв барут. Няма да навреди.

Той се намръщи.

— Не мисля, че е барут. Нещо магическо е. Око от тритон или нещо подобно. Най-добре го остави тук.

Това наклони везните. Пъхнах кесията в джоба си и после минахме през дупката и се озовахме в тесен проход, не по-голям от вентилационна шахта.

Дж/О водеше, а Джакон завършваше колоната. Останалите се стараехме да се държим възможно в средата, като се бутахме непрекъснато в тъмното.

— Доста се позабави — каза Джо. Чух шумоленето на перата, когато събра крилете си.

— Дойдох веднага, щом успях. Какво стана с вас?

— Отведоха ни в някакъв затвор — каза Дж/О. — Бяхме в отделни килии. Не ни беше разрешено да говорим с никого, нито да четем, нищо. А храната — ъхх ! В моята намерих буболечка.

— Буболечките бяха най-хубавото — каза Джакон. — Дори не си направиха труда да ни разпитат. Беше очевидно, че сме за казана. — Тя се поколеба и усетих как потрепери в тъмното. — Видях лорд Сатър. Той каза, че ще страдаме, че той лично ще се погрижи.