Нийл Геймън - МеждуСвят

Лорд Сатър ми се усмихна с остри зъби и проговори с глас като меден блатен газ:

— Бяхме разочаровани, че те изпуснахме миналия месец от клопката, Джоузеф Харкър. Толкова ти благодарим, че се върна. — Той извърна главата си на хиена. — Беше права, лейди Индиго. Най-силният Бродещ на десетилетието! Подушвам го! Ще стане чудесно гориво за „Малефик“.

Отново се обърна към мен и аз за малко да изкрещя, когато противните му очи ме пронизаха.

— Имаш късмет — каза ми той. — Няма друг кораб, който може да те лиши напълно от всякаква външна материя, да ти смъкне цялата плът, кости, коса и мазнини, да те сведе до абсолютната ти същност — силата, която ти позволява да Бродиш от свят в свят, силата, която дава възможност на нас да пътуваме из Абсолютното нищо. Никой друг кораб не би могъл да го направи, освен „Малефик“. Отведете го — нареди той и няколко слуги се спуснаха към мен. Хванаха ме и ме завлачиха надалеч от лорд Сатър.

Внезапно над главата ми избухнаха разноцветни искри. Разпознах завихрянията в цветовете на дъгата и сърцето ми подскочи с облекчение. Ню се беше появил и се спускаше към мен. Надявах се някак си и да ме телепортира оттук, както беше направил преди, когато попаднахме с отбора ми в капана на лейди Индиго.

Лейди Индиго каза:

— Морфожът, милорд.

В гласа й нямаше притеснение.

— Точно така — потвърди спокойно лорд Сатър с неговия плътен, гърлен глас. — Както очаквах.

Той протегна ръка, в която държеше малка стъклена пирамида. Постави я на пода, отстъпи крачка назад и в същото време произнесе една-едничка дума. Тя звучеше като „смъкълтфоръо-гобслоч“ , но вероятно не беше това. Блесна светлина, черна светлина — не като пурпурната светлина, с която се осветяват афишите, за да засияят цветовете, а истински черна, като обсидианов лъч, като крушка в негатив. Тя обгърна Ню, който започна да побелява, да се свива и да се променя .

Знаех, че ако Ню можеше да крещи, щеше да го направи.

— Не! — изкрещях аз, но нямаше значение.

Сноповете чернота някак си компресираха малкия морфож, натъпкаха го в трите измерения на този свят. После черните лъчи засветиха надолу към малката призма и след секунди изчезнаха, като след себе си оставиха единствено бял послеобраз върху ретината ми.

Лорд Сатър взе пирамидата. Дори от мястото, където стоях, виждах вътре в нея малко мехурче, което преминаваше от ядосани червени към бесни алени оттенъци.

— Казаха ми, че това създание се е привързало към теб, момче — засмя се той. — Затова взех едно резервоарче за него. Използвахме ги — о, преди толкова много години, когато се опитахме да колонизираме част от лудостта между световете. Тези същества бяха голяма досада. Резервоарчето няма да го задържи задълго — десет, най-много двайсет хиляди години — но предполагам, че никой от нас няма да е тук, когато накрая се счупи.

Той пъхна пирамидата в джоба си.

— Често ми се е искало… — започна лорд Сатър, като се обърна към мен.

Не мисля, че някога изобщо бих могъл да опиша колко е ужасно, когато той говори сякаш само на мен и ме гледа право в очите. Беше си достатъчно зле, когато се обръщаше към всички в стаята, но когато ме погледна, се почувствах така, сякаш знае всяко едно лошо нещо, което съм сторил. И не само това, а също и че смята лошите ми постъпки за единствената част от мен, която има значение, а всичко останало е незначително и глупаво.

— Често ми се е искало — повтори той, — да можем да впрегнем морфожите. Ако успеем да използваме енергията им по начина, по който използваме тази на Бродещите, с лекота ще управляваме всеки свят и всяка вселена — славният паноптикум на съзиданието ще бъде наш. Но, уви, това не изглежда осъществимо. Имаше един такъв опит, но сега там, където някога се намираше Земята, върху която бе направен този експеримент, има единствено космически прах. От нея не остана парче по-голямо от бейзболна топка. Не, ще трябва да се задоволим с жизнената същност на деца като теб. — И той ми намигна, сякаш ми разказваше леко мръсен виц. Той бе нещото, което миришеше, сякаш е умряло преди много време, миризмата, която усетих, когато влязох в огромната зала. Усещаше се дъх на гнилост.

Никога в целия си живот не съм бил толкова уплашен от каквото и да било , както ме плашеше той. Може би в страха ми бе имало мъничко магия. Но дори и така да беше, аз нямах нужда от нея.

— В живота, който тепърва ти предстои — каза лорд Сатър, — или, да го кажем по друг начин, момче, в следващите трийсет-четирийсет минути, можеш да се утешиш с това, че същността ти — душата ти, ако предпочиташ, заедно с още много от вас, малки Бродещи, ще захрани корабите и плавателните съдове, които ще дадат възможност на моя народ и на моята култура да спечелят превъзходство във всичко, превъзходство, което справедливо заслужаваме. Това радва ли те, момче?