Нийл Геймън - МеждуСвят

Това беше преразказ на лекция по Практическо чудотворство, или, както го наричахме, „Вълшебство 101“. „Вълшебството е просто начин да говориш на вселената с думи, които тя не може да пренебрегне — беше казал инструкторът ни, цитирайки някой, чието име вече бях забравил. — Някои части от Алти-лената слушат — това са вълшебните светове. Някои не го правят и предпочитат ти да ги слушаш — това са научните светове. Разберете ли това, всичко става доста просто.“

Разбира се, „доста просто“ е относителна идея в училище, където дори часовете за изостанали биха накарали Стивън Хокинг и Мерлин Магьосника да се изпотят здраво. Все пак бях научил достатъчно, за да знам, че мястото, където се намирах сега, е място на сурова и неконцентрирана магия. „Подпространство“, което работеше по-скоро по законите на колективното съзнание, отколкото според механистични принципи.

Воля. Това беше ключът.

Схвана идеята — похвали ме Джей някъде в главата ми. — Сега я приложи!

Огромната зла преплетена поничка се уголемяваше, докато падах към нея. Не изглеждаше много мека и беше дяволски трудно да не я уцелиш.

Добре тогава, реших аз. Ще я уцеля. Но не падах към нея — издигах се бавно към нея. Издигах се толкова бавно, толкова леко, че когато докосна повърхността й, сякаш пухче ще докосне тревата, сякаш перо ще полегне на възглавницата — тъй деликатно, че почти няма да се усети.

Трябваше само да убедя тази част на Алти-лената, че не падам стремглаво към смъртта си.

Което означаваше да убедя себе си…

Не падам — казах си аз. — Издигам се, лесно и леко. Меко и бавно…

И успях да пренебрегна тънкия, разумен глас отзад в главата ми, който крещеше от страх.

Не падах. Не падах…

Стори ми се, че вятърът в лицето ми отслабна. После всичко внезапно преобърна перспективата си на сто и осемдесет градуса и докато стомахът ми все още се опитваше да се справи с това…

Ударих повърхността на кораба доста по-силно, отколкото пухче, докосващо тревата — всъщност беше достатъчно да ми изкара въздуха и да се задъхам. Но нямах нищо счупено. Благодарих на гласа на Джей в главата си, докато лежах на палубата, вкопчен в едно въже в опит да си поема дъх.

Накрая успях да седна и да се огледам. Ню не се виждаше никъде — беше изчезнал още откакто по някакъв начин ме премести от тъмницата в Абсолютното нищо. Добре, бях съвсем сам и бях на кораба.

Сега какво?

Отговорът не се забави много. Изведнъж една ръка ме сграбчи за врата. Още ръце ме издърпаха за крака. Извиха ми ръцете зад гърба и ме повлякоха към една кула, надолу по десетина тесни стъпала, дълбоко във вътрешността на огромния флагман към обширно помещение, което изглежда бе отчасти стая с карти, отчасти инквизиция и отчасти аудитория в гимназия.

В стаята миришеше така, сякаш нещо бе умряло преди месеци и още не бяха открили какво е, за да го изнесат. Миришеше на гнило, на разложение и на мухъл.

Лейди Индиго и Невил Желирания човек бяха там, заедно с около петдесетина други, които не бях виждал. Някои изглеждаха като нормални хора — други бяха много по-екзотични.

А имаше и един, който не бях виждал досега, но познах в мига, в който влязох. Не бях виждал по-едър човек от него — толкова едър и с такива съвършени пропорции, че пред него всички други в стаята изглеждаха като малки деца. Бе облечен с роба в черно и алено. Тялото му — тази част, която виждах — беше човешко и мускулесто като на Давид на Микеланджело. Безупречно тяло.

Но лицето му…

Как да го опиша? Ако го видите, никога няма да можете да го забравите. Лицето му ще изплува пред погледа ви, започнете ли да заспивате, и ще се будите с писъци.

Представете си човек, който е започнал да се превръща в хиена, както върколак се превръща във вълк. Представете си го застинал насред трансформацията — лицето му наполовина муцуна, брадата му наполовина с кучешка козина, зъбите му — остри и създадени да разкъсват. Имаше свински очички, които светеха в червено, с хоризонтални цепки, като на пор, сплескан нос и челюст, постоянно изкривена в противна пародия на усмивка.

По някакъв изопачен начин ми напомняше на изображенията на Анубис, египетският бог с глава на чакал, който съпровожда душите на мъртвите до съда в отвъдния свят. Може би това е по-доброто описание, защото горе-долу същото щеше да направи и с мен.

Но не видът му обещаваше кошмарите. А усещането за това, което се крие зад ужасното му мутирало лице. Знаех, че за това чудовище, кошмарите са приятно забавление. Те са като танците в парка на Мери Попинс от филма на Дисни.