Нийл Геймън - МеждуСвят

Ако магьосниците на лорд Сатър някак са успели да отворят път към тези сенчести измерения, можеха да им направят заблуждаваща магия и така да ги накарат да изглеждат както те поискат — а после да ни изтеглят оттам в някой от световете на МАГ. И точно това бяха сторили. Нямаше никакъв начин да засечем измамата, нито чрез инструменти, нито чрез Бродене. Съвършен капан!

Но след като веднъж е отворено, това сенчесто царство вече не е недостъпно. Все още помнех как да стигна до него.

Не можех да се върна в МеждуСвят. Нямах нужното знание. Е, добре тогава, това не означава, че не мога да започна да търся приятелите си.

Представих си координатите, които ни отведоха в капана, и внимателно ги отворих със съзнанието си.

Огромна, яйцеподобна врата се появи на няколко метра пред мен със скърцане и с аромат на горчив шоколад.

Не минах през нея. Просто гледах и чаках. След миг вратата отново се затвори, после се сви до размерите на едно нищо и изчезна. Обаче там, където бе стояла, остана тъмно място като сянка, което се набръчка и заплющя, подобно на знаме под бурен вятър.

Това беше вратата към капана. Това беше порталът, който водеше към сенчестото измерение, в което отведох отбора си.

Там отивах сега.

Пристъпих към Бродене към сенчестата врата. Но преди да успея да вляза, внезапно нещо ми се изпречи, подскачайки в пространството. Беше балон с размерите на голяма котка, който ми препречи пътя.

— Ню — казах аз.

Бутилково зелено и неоново розово запрепускаха по повърхността му като предупреждение.

— Ню, трябва да мина оттам!

Повърхността на Ню се промени, свиваше се и се разтегляше, докато пред очите ми се появи нещо, което приличаше на балонеста карикатура на лейди Индиго. После образът с плясък се превърна пак в балон.

— Не успях да се върна там, защото ти ми пречеше, нали?

Дълбоко утвърдително завихряне.

— Виж, трябва да се върна! Те може отдавна да са умрели или да са били оковани едва преди пет минути — знаеш колко шантаво е времето, пътуваш ли от свят в свят, особено в тези сенчести измерения. Но те бяха моите хора и аз ги отведох там. Най-малкото, което мога да направя, е да ги измъкна или да умра, докато се опитвам.

Той се сви, сякаш мислеше. После се понесе нагоре и ми освободи пътя. Изглеждаше леко натъжен.

— Но, хей, ако искаш, ела с мен — винаги е добре да си с приятел.

Ню премина през палитра от ярки цветове, които не мисля, че можете да видите извън Промеждутъка, спусна се към мен и закръжи над лявото ми рамо.

Заедно пристъпихме в сянката.

Тогава за миг стана студено, като да стъпиш в река посред горещ ден, а после светът затрептя и се възстанови.

Стоях на покрив, в свят, който приличаше на нещо, излязло от „Дъ Джетсънс“. Ню заплава пред лицето ми, превърнал се в подобие на голяма леща. Погледнах света през огромния мехурест морфож и видях…

… сиво небе. Видях, че стоя на оръдейната кула на унил замък. Цялото място приличаше на празна сценична площадка, която отдавна не се използва. Наоколо не се мяркаше жива душа.

— Така — казах на Ню. — Да намерим тъмниците.

Ето как можете да намерите подземията, ако някога ви се случи да имате приятели, хвърлени в мрачна тъмница в някакъв замък.

Гледайте да не ви забележат. Намерете задното стълбище. После продължавайте да се спускате, докато вече не може по-надолу, дотам, където коридорите са тесни и миришат на влага и мухъл, и е толкова тъмно, че без странната светлина, която се носи с вас (ако имате големия късмет да ви придружава морфож) не виждате абсолютно нищо. Стигнете ли до това място, гарантирам ви, че тъмниците са точно зад ъгъла.

Замъкът бе почти пуст. Притаих се, когато чух стъпки в другия край на коридора, но това беше всичко. А хората, които преминаваха, приличаха по-скоро на хамали — бяха в бели дрехи и носеха столове и лампи. Сякаш изпразваха и затваряха сградата.

Намерих тъмниците за около двайсет минути без никакъв проблем.

Всъщност само с един малък проблем — бяха празни.

Имаше девет килии, девет дупки без прозорци, издълбани направо в скалата, с тежки железни врати с по едно малко запречено с решетки прозорче. И всички бяха празни. Единствените звуци, които долитаха, бяха драскането и шумоленето на плъховете и капещата по плесенясалите камъни вода. Рискувах и извиках имената им: „Джай! Джо! Джозеф!“ Но отговор не последва.

Седнах на камъните на пода на тъмницата. Не се срамувам да призная, че очите ми плувнаха в сълзи. Ню изплува иззад мен и заподскача във въздуха, докато по повърхността му преминаваха сияйни петна.