Нийл Геймън - МеждуСвят

Накрая се усмихна, но не и с очи, и каза:

— Що за майка бих била, ако не мога да прочета намеренията ти след толкова време? Мислиш ли, че не бих разбрала, ако заминаваш? Или че ще отида да спя и ще изпусна шанса си да се сбогувам?

През главата ми минаха хиляди отговори, някои истини, други — лъжи, повечето комбинация между двете. Накрая казах:

— Мамо, обяснението ще отнеме твърде дълго време и няма да повярваш на нито…

— Пробвай — каза тя. — Просто ми кажи. Кажи ми всичко. Но ми кажи истината.

И аз го направих. Казах й всичко, за което можех да се сетя. Разказах й всичко, от начало до край. Тя седеше и пушеше, и кашляше, и изглеждаше, сякаш леко й се гади (а аз не знаех дали това е защото не бе пушила от толкова много време или заради това, което й разказвах).

После аз свърших и двамата седяхме в мълчание.

— Кафе? — попита мама.

— Не мога да го понасям — отвърнах. — Знаеш това.

— Ще свикнеш — каза тя. — Аз свикнах.

Тя стана, отиде до кафе машината и си наля чаша кафе.

— Знаеш ли кое е най-лошото — каза внезапно тя, бързо, сякаш се бяхме карали за нещо и тя атакуваше с разбиващ довод, — най-лошото е, че не се тревожа дали полудяваш или не, дали ме лъжеш или такива глупости. Защото ти не ме лъжеш. Познавам те от много дълго време, Джоуи. Знам какво правиш, когато лъжеш. Не ме лъжеш — тя отпи от кафето. — И не си луд. Познавам луди хора. Ти не си от тях.

Извади още една цигара от пакета, но вместо да я запали, започна да я къса, докато говореше, първо обели хартията, после извади тютюна, разпарчетосваше я на хартия, тютюн и филтър, всичко в спретната купчинка в пепелника.

— Значи малкото ми момче отива на война. Ясно е, че не съм първата майка в историята, на която й се случва. И според това, което казваш, аз дори не съм първата — първото аз , на което му се случва. Но най-лошото е, че от мига, в който излезеш през онази врата, за мен ти ще си мъртъв. Защото никога няма да се върнеш. Защото ако… ако те убият, докато спасяваш приятелите си, докато се биеш с врага или в твоя Промеждутък… аз никога няма да науча. Спартанските майки казвали: „Върни се с щита си или върху него“. Но ти вървиш по свой път и аз никога повече няма да те видя, с щит или без. Никой няма да ми прати медал или — какво правят сега, телеграми ли пращат? — или съобщение, в което да пише: „Скъпа госпожо Харкър, със съжаление ви информираме, че Джоуи загина като… загина като…“

Помислих, че ще се разплаче, но тя си пое дълбоко въздух и просто поседя малко.

— Пускаш ли ме? — попитах.

Тя сви рамене.

— Цял живот се надявах, че ще имам деца, които знаят разликата между правилно и грешно. Които, когато се наложи да вземат решения, големи решения, ще постъпят правилно. Вярвам в теб, Джоуи! Ти постъпваш правилно. Как бих могла да те спра сега? Където и да отидеш, каквото и да ти се случи, знай едно, Джоуи — обичам те, винаги ще те обичам и мисля… знам , че постъпваш правилно. Просто… ме боли, това е.

И после тя ме прегърна. Лицето ми беше мокро, но не знаех дали от нейните, или от моите сълзи.

— Никога повече няма да се видим, нали? — попита мама.

Аз поклатих отрицателно глава.

— Заповядай — каза тя. — Направих го за теб. За сбогуване. Не знам какво друго мога да ти дам.

Тя измъкна от джоба си малко камъче на верижка. Изглеждаше черно, но когато върху него попадна светлина, заблестя в синьо и зелено, като крило на скорец. Тя го закопча на врата ми.

— Благодаря — казах аз. — Прекрасно е… — После добавих: — Ще ми липсваш!

— Не можех да заспя — обясни тя. — Така имаше с какво да се занимавам. — После добави: — И ти ще ми липсваш. Върни се, когато можеш… След като спасиш вселената.

Кимнах.

— Ще кажеш ли на татко? — попитах я аз. — Кажи му, че го обичам. И че беше най-добрият татко, на когото някой би могъл да се надява.

Тя кимна.

— Ще му кажа. Мога да го събудя, ако искаш?

Аз поклатих глава.

— Трябва да тръгвам.

— Ще почакам тук — каза тя. — За малко. В случай, че се върнеш.

— Няма — казах аз.

— Знам, че няма — отвърна мама. — Но ще почакам.

Аз излязох в нощта.

Навън бе под нулата. Плъзнах се в умствена настройка, която би трябвало да е изтрита от главата ми, и започнах да се оглеждам за потенциален портал.

Надявах се наоколо да има някой — не ми харесваше идеята да бродя (без главно Б) твърде далеч в такова време. Не мога просто да отворя портал към Промеждутъка, където ми се прииска. Ще ми се да можех, но не става така. Трябва да има известни сходни точки в пространство-времето, а те идват и отминават. Все едно да си хванеш такси — ако имаш късмет, някое ще спре пред дома ти, но е по-вероятно да почакаш известно време, дори да се наложи да идеш до най-близкия хотел или ресторант, където има пиаца за таксита. Има такива места, където е твърде вероятно да намериш потенциални портали. За съжаление, те не винаги са край ресторанти или хотели.