Нийл Геймън - МеждуСвят

Този път знаех много добре.

Веднъж вече ме изгониха — втори път нямаше да ме оставят да се измъкна толкова лесно. Покажех ли си носа в Базовия град, вероятно щяха да ме изправят пред военен съд. О, може и да го наричат другояче, но отряд за разстрел под друго име пак си остава група мъже с насочени към теб пушки. Не знам дали бих поискал да ми завържат очите или не и нямах особено желание да разбирам.

Но ако останех тук, трябваше да живея със знанието, че съм изоставил в беда хора, на които държа, докато аз самият съм спасил задника си.

Щеше ми се тези проклети сапунени мехури да не бяха включили незнайната електрическа верига, върнала спомените ми. Невежеството може и да не беше блаженство, но поне не беше кашата от съжаления, в която се озовах сега.

Снегът бе преминал в студен дъжд. Можех да обясня сам на себе си, че оттам идваше водата, стичаща се по бузите ми, но от небето не вали топла солена вода, нали? А и достатъчно вече се заблуждавах.

Загледах се в един сапунен мехур, който Кевин преследваше. Летеше по-високо от другите, на нивото на покрива на гаража. Понесе се към голите клони на близкия дъб и очаквах да видя как изчезва с безшумно пръсване.

Но не!

Вместо това той се порея за малко, после бавно се понесе към мен. Хлапето тичаше след него и викаше ядосано и безпомощно, защото не можеше да го стигне. Мехурчето се приближи с лекия повей, който се изви, после спря и започна да потрепва пред мен.

Аз казах:

— Здравей, Ню!

Морфожът се набръчка с оранжеви вълнички от удоволствие, после профуча край главата ми и над покрива. Аз се обърнах, за да го проследя, но той вече беше изчезнал.

— Бал-че? — жално попита Кевин. — Бал-че? Ню-у?

Кимнах.

— Точно така, хлапе — погледнах надолу към брат си, гледах го как изтрива нос с ръкава на палтенцето си и казах: — Време е да се прибираме.

Не спах почти цялата нощ, тревожех се за проблема първо от единия край, после — от другия. Можех да говоря с мама или с татко — те са страхотни родители, но и двамата заедно не биха събрали толкова въображение, че да се справят с един допълнителен Джоуи, какво остава за безкрайно много такива. С кого другиго можех да поговоря? Определено не и със съучениците си. Миналия срок откриха училищния съветник да подсмърча тихичко в кабинета си и все още не му бяха намерили заместник. Повечето от учителите ми бяха ограничени. След пет месеца тормоз в Базовия град знаех повече, отколкото всеки от тях някога щеше да знае или би понесъл да узнае. От целия учителски състав имаше само един човек, който може би щеше да ме изслуша, без веднага да повика хората с бели престилки.

Господин Димас се облегна на стола и се загледа в някаква точка над мен. Изражението му беше леко изумено и не можех да го виня — все пак вероятно не чуваше всеки ден история като тази, която му разказах.

След минута ме погледна.

— Когато започнахме разговора — каза меко той, — ти ме помоли да смятам това, което ще ми кажеш, за изцяло хипотетично. Предполагам, че все още е така?

— Ами да, господине — бях решил, че ако му разкажа историята с главен герой неназован въображаем приятел, вместо с моя милост, ще я преглътне по-леко. — Този, ъ-ъ, мой приятел, е между Сцила и Харибда 4 4 В древногръцката митология Сцила и Харибда са морски чудовища, стоящи от двете страни на Сицилийския пролив и поглъщащи цели преминаващите кораби. Единствените успели да преминат оттам са Одисей, както и аргонавтите, предвождани от Язон. .

Той ми метна проницателен поглед и аз осъзнах, че съм използвал израз, който бях научил в Базовия град, а не тук.

— Както и да е — побързах да продължа, — какво смятате, че трябва да направи?

Димас запали лулата си, без да каже и дума. Когато най-накрая отвори уста, зададе въпрос.

— Значи според инструкторите в Базовия град вселената произвежда дублиращи се светове само когато се взимат важни решения, така ли?

— Като цяло да. Само че е много трудно веднага да прецениш кое е важно и кое — не. Казват, че ако пеперуда пърха в Бомбай, в Тексас може да се образува торнадо. Ако настъпите пеперудата, преди да е успяла да полети…

Той кимна. После ме погледна и каза:

— Знам, че ще прозвучи странно, но ще ми направиш ли една услуга, Джо? — напоследък хората започнаха да ми викат Джо, не знам защо. Отне ми известно време да свикна.

— Разбира се, господин Димас — казах аз.

— Свали си тениската.

Примигнах, после свих рамене. Не бях сигурен какво цели с това, но — и това беше донякъде тъжно — знаех и че не може да се мери с мен в какъвто и да е бой, честен или не.