Нийл Геймън - МеждуСвят

Вместо това попитах:

— Кога ще ми отнемете спомените?

Той ме погледна с огромно съжаление.

— Вече е сторено — рече ми.

Аз озадачено вдигнах поглед към странния човек с различните очи.

— Кой…? — казах.

— Съжалявам! — отвърна той.

И после всичко потъна в мрак.

— Амнезията е много странно нещо — каза лекарят. Той беше нашият семеен лекар доктор Уидърспуун. Беше изродил хлапето, лекува Джени, когато хвана шарка, и ми заши крака миналата година, след като бях толкова тъп, че да се спусна по водопадите на Гранд Ривър във варел. — Искам да кажа, че в твоя случай си загубил около трийсет и шест часа… Ако не се преструваш…

— Не се преструвам! — уверих го аз.

— И аз смятам така. Да ти кажа, целият град полудя да те търси. Не мисля, че дори Димас ще може да си запази работата след такава глупост. Да ви праща вас, децата, в града и да ви каже да си намерите пътя обратно… ами така де. — Той се взря в очите ми, светна с фенерче в тях. — Не виждам никакви следи от сътресение. Не си ли спомняш нещо от времето, преди да влезеш в полицейското управление?

— Последното, което си спомням — му казах аз, — е, че се загубих с Роуина. А после всичко е много шантаво, като да се опитваш да си спомниш някой сън.

Той погледна папката пред себе си и стисна устни. Телефонът до леглото изписука и той го вдигна.

— Да — каза в слушалката. — Изглежда добре… Скъпа госпожо, той е тийнейджър. Те са практически неунищожими. Не се притеснявайте. Разбира се, елате да го вземете след около час. — Лекарят затвори телефона. — Беше майка ти — каза той и отбеляза нещо в картона ми.

— Е — продължи след малко, — може би паметта ти ще се върне. А може би трийсет и шест часа от живота ти ще са изгубени завинаги. Няма как да се каже отсега.

— Изглеждаш по-слаб, отколкото си те спомням — додаде след малко. — Тревожи ли те нещо? Искаш ли да поговорим?

— Имам чувството, че съм загубил нещо — казах аз, — но не знам какво.

Някои мислеха, че се преструвам. В училище чух една история как съм пътувал на стоп до Чикаго, което си беше доста притеснително — все пак, откъде да знам, може и да съм пътувал на стоп до Чикаго или да съм отишъл още по-далече.

В местните новини в единайсет развиха темата, направиха интервюта с кмета Хенкъл, с началника на полицията и с един старец, който демонстрира с макет как съм бил отвлечен от летяща чиния.

Димас не си загуби работата. Оказа се, че всяко от картончетата, които ни беше дал, преди да потеглим, е с вграден чип. Така че знаел къде е всеки от нас във всеки един момент.

С изключение на мен, разбира се. Моята малка мигаща червена светлинка изчезнала от екрана на лаптопа му (той обикалял из улиците със своя джип, за да е сигурен, че никой от нас не се качва на автобус, нито се обажда у дома да го вземат) и повече не се появила. Това бе едно от нещата, които човекът с летящата чиния изтъкна като доказателство, че съм бил отвлечен в космоса.

Тед Ръсел реши, че е невероятно смешно. Започна непрекъснато да ме нарича „момчето от летящата чиния“ и „космически капитан“, също и „Оби Уан Харкър“ и други подобни. Стараех се, колкото можех, да не му обръщам внимание.

Станах доста популярен, но по начин, по който става популярна мечка в клетка. Някои деца искаха да са новите ми най-добри приятели, а други ме запяха и ме сочеха с пръст от другия край на столовата.

Роуина Денвърс дойде при мен след часа по математика, няколко дни по-късно.

— Е, къде отиде онзи ден? — попита ме тя. — Летяща чиния ли беше? Или отиде до Чикаго?

— Не знам — казах й аз.

— На мен можеш да кажеш. Все пак аз те чаках половин час на онзи тъп уличен ъгъл. Няма да кажа на никого.

— Не знам — отвърнах. — Ще ми се да знаех.

Очите й проблеснаха гневно.

— Добре, щом така искаш! Мислех, че сме приятели! Не е нужно да ми се доверяваш, ако не искаш. И без друго не ми пука за теб!

И тя си тръгна, но аз си мислех само едно: „Знам как би изглеждала, ако косата ти е подстригана много, много късо.“. После се зачудих защо си помислих това.

Един ден — беше няколко дни, след като излъчиха онова предаване в местните новини — Тед Ръсел отиде твърде далеч. Мисля, че не му харесваше колко много внимание получавам. Или може би си беше гаден като скункс със зъбобол, а и наскоро не беше правил нищо гаднярско.

Както и да е, в едно междучасие се приближи към мен изотзад и ме изненада, като ме удари силно с юмрук в бъбрека.

И тогава всичко стана много бързо.