Нийл Геймън - МеждуСвят

— Закъснях, Ню! — проговорих аз. — Сигурно вече са мъртви. Или са ги сварили, както казаха онези от МАГ, или са умрели от старост, докато ме чакат да се върна. И всичко това е… — щях да кажа „по моя вина“, но всъщност не бях сигурен дали е така.

Ню се опитваше да привлече вниманието ми. Носеше се пред лицето ми, пускайки малки многоцветни псевдоподи.

— Ню — казах, — досега ми помогна много. Но мисля, че вече стигнахме предела.

Раздразнено алено поруменѝ балончестата повърхност на малкия морфож.

— Виж! — натъртих аз. — Изгубих ги! Какво ще направиш? Ще ми кажеш къде са ли?

Повърхността на Ню заблещука, после се превърна във вихри и гроздове звезди сред нощно небе отгоре и отдолу. Разпознах мястото. Джей и лейди Индиго го бяха нарекли Абсолютното нищо. Бинарните го наричаха Статика. Под каквито и имена да беше известно, то си оставаше граничният район на Промеждутъка, дългият път между равнините.

— Добре, дори и да са там — казах аз, — няма начин да ги последвам.

Но Джей ме беше последвал, нали? Беше ме измъкнал от „Лакрима Мунди“.

Значи можеше да бъде направено.

Но не знаех как да го направя. Можех да Бродя през самия Промеждутък. А за да достигна Абсолютното нищо, щях да имам нужда от съвсем различен набор многопространствени координати, дадени ми от някой, запознат с тези нива на реалността…

Вдигнах поглед.

— Ню? — повиках го аз.

Морфожът бавно се отдалечи, стъпка по стъпка, докато стигна края на влажния коридор. После се засили към мен, по-бързо от саксия, падаща от перваз, и въпреки че знаех какво ще направи, не можах да се въздържа да не се отдръпна назад, когато изпълни полето на зрение ми и се чу…

пукккк!

… а светът ми се разпука на звезди.

Морфожът не се виждаше никъде. Вместо това всичко ми се струваше много познато. Имах дежа вю за бил съм тук и преди , но, разбира се, това не беше вярно, последния път, когато падах през Абсолютното нищо, Джей падаше с мен — всъщност двамата заедно падахме от „Лакрима Мунди“.

Сега вятърът между световете шибаше лицето ми и насълзяваше очите ми, а звездите (или каквото и да е това там в Абсолютното нищо) се размиваха, докато профучавах край тях. И аз падах, ужасѐн от празнотата на нищото, но всъщност бях дори още по-ужасѐн, защото сега не падах от нещо.

Сега падах към нещо.

Представете си поничка или вътрешна тръба — основната тороидна форма. Оцветете я с нещо черно и слузесто. Сега вземете пет такива и ги усучете, огънете ги и ги оформете заедно като онези балони, които уличните артисти понякога правят за децата — въпреки че ако направите за някое дете балон, който изглежда така, то ще се разплаче и ще избяга. Още ли ме следвате? Сега направете цялото това нещо с размера на супертанкер. Накрая покрийте всяка извита повърхност на това, с което разполагате сега, тоест с голямо, черно, тръбно зло нещо , с кранове, кули и стени с бойници, с балисти, топове, и…

Схванахте ли идеята?

Това не беше нещо, към което ви се ще да падате. Повярвайте ми! То бе нещо, от което бихте искали да падате и то възможно най-бързо.

Но аз нямах избор.

Присвих очи срещу вятъра. Около голямото черно нещо имаше две или три дузини по-малки кораба — галеони, като „Лакрима Мунди“, и кораби, които бяха по-малки и по-бързи от него. Приличаха на патици, ескортиращи кит.

Знаех, че гледам атакуващата армада и флагмана на лорд Сатър. Само това можеше да е. Нападението на световете на Лоримаре бе започнало.

Най-накрая бях открил къде държат затворени приятелите ми — ако предположим, че още не бяха сварени на супа от Бродещи. Проблемът беше, че след около минута щях да се разбия като пъпеш, пуснат от небостъргач, и не можех да направя абсолютно нищо. Абсолютното нищо не е откритият космос. В него си има въздух и нещо като гравитация. Ако ударя кораба, съм мъртъв. Ако го пропусна — а шансът ми беше точно толкова, колкото мравка да пропусне футболно игрище — щях да падам вечно, освен ако не успея да отворя портал към Промеждутъка, а нямаше гаранция за това. Миналия път успях да се справя само защото Джей беше с мен.

Какво би направил Джей? — попитах се аз.

Мислех, че никога няма да попиташ , отвърна един глас в главата ми. Звучеше като моя глас, само с десет години по-стар и безкрайно по-мъдър. Не беше Джей, нито неговият призрак, нито нещо подобно. Бях си просто аз, така мисля, но открил глас, в който да се вслушам.

— Сега си във Вълшебен регион — продължи гласът на Джей. — Нютоновата физика е по-скоро предложение, отколкото непоклатим закон. Важна е силата на волята.