Нийл Геймън - МеждуСвят

Спомних си онова отвратително таласъмско лице, как ми се хили насреща.

— Каза същото и на мен — обясних им аз. — Така горивото достигало максималната си ефективност. — Радвах се, че в тъмното никой не вижда лицето ми.

— Надявахме се, че ще се върнеш за нас — каза Джо, — или че ще се върнеш на МеждуСвят и те ще изпратят спасителен отряд. Но седмиците минаваха, ти не идваше и започнахме да губим надежда. А когато ни отведоха на МАГ Прим и ни качиха на „Малефик“, мисля, че всички разбрахме, че сме мъртви.

Обясних им накратко какво се беше случило — как МАГ е използвал сенчесто царство, за да ни отклони от следата и как ме бяха уволнили и изтрили паметта ми, как после си я възвърнах благодарение на Ню. Точно когато приключих разказа си, Дж/О видя светлинка пред нас.

Минаха още десет минути, преди и ние да я видим — киберзрението на Дж/О е много по-чувствително към светлината от обикновените очи. Но накрая всички излязохме от тунела на светло и зяпнахме със страхопочитание.

Стояхме на площадка, от която се виждаше залата с двигателите. Не съм сигурен как лети „Малефик“, но ако размерът значи нещо, двигателите имаха повече от излишна мощ. Бяха гигантски. Залата вероятно заемаше цялото най-долно ниво на кораба. Под нас имаше огромни бутала, клапи и въртящи се зъбни колела, големи колкото градската ротонда в Грийнвил. От огромни контролни клапи излизаше пара, а разни лостове се блъскаха с оглушителен трясък. Това ми напомни на изображенията, които бях виждал от котелното на стари океански лайнери като „Титаник“ — само че в онези кораби машините не са били поддържани от тролове и таласъми.

Джай докосна ръката ми и посочи встрани. Обърнах се и видях какво захранва двигателите — огромна стена, натъпкана от пода до тавана с нещо, приличащо на аптекарски шишета или старовремски бутилки за сайдер от дебело стъкло. Във всяко едно имаше светлинка като от светулка, само че светулка нямаше — нежна луминесценция, която лекичко пулсираше в ритъм с оглушителните машини. Имаше най-различни цветове, от светулчесто зелено до флуоресцентно жълто и оранжево и очеизбодно лилаво. От горната част на всяка бутилка се спускаше тръбичка и стигаше до огромна тръба на тавана, която се проточваше до центъра на двигателя.

— Това са нашите братя! — прошепна Джай.

— И сестри — додаде Джакон.

Докоснах страната на една студена стъкленица и тя засия в ярко оранжево, сякаш ме позна. В тези бутилки се криеше горивото, което задвижваше флагмана — есенцията от Бродещи като мен, лишени от телата им, бутилирани и заробени.

Стъклото — или какъвто и да беше този материал — сякаш леко вибрираше. В главата ми се въртеше само онази сцена от стотици различни филми на ужасите, в която някой, обладан от демон, в кратък миг на просветление и здрав разум се моли: „Убийте ме!“

— Това можеше да сме ние — изръмжа Джакон.

— Все още е възможно — избоботи Джозеф.

— Отвратително е — каза Джо. — Ще ми се да можехме да направим нещо за тях.

— Можем — каза Джай. Устните му се бяха превърнали в тънка гневна чертица. Джай винаги изглеждаше много мил. Сега усещах гнева му във въздуха, като статично електричество преди буря.

Той смръщи вежди и впери поглед в стъклена бутилка над нас. Мисля, че го видях как потрепери. Концентрира се още повече, затвори очи — и стъклото се пръсна, експлодира с „пук!“ като фойерверк. Светлинката затрептя във въздуха там, където се намираше бутилката, стрелкайки се нервно, сякаш несвикнала със свободата.

Погледнах другите. Всички мислехме еднакво.

Желязното нещо, което бях взел от стаята за топене, приличаше на алебарда — от едната страна имаше острие, а от другата — тъп чук. Най-подходящото оръдие за тази работа, както би казал татко.

Пристъпих напред. Изкрещях, докато замахвах — дивашки вик, който почти потъна в звука от разбиване на стъкло. Около пет стъкленици се пръснаха при първия удар. Светлинките в тях заблестяха ярко, достатъчно, че да оставят послеобраз.

Останалите от отбора продължиха със същия, ако не и по-голям ентусиазъм. Въздухът се изпълни с летящи стъкла и стрелкащи се светлинки. Метнах поглед през рамо — в залата с двигателите настана истински хаос. Огромните бутала се запъваха, излизаха от ритъм или напълно спираха. Парата избиваше все по-бясно от различни клапи, експлодираше от тръбите. Таласъми, гномчета и друга измет от вълшебните приказки се суетяха като плъхове върху гореща ламарина, изпаднали в паника.