Нийл Геймън - МеждуСвят

— Случи ли се нещо необичайно, докато ме чакаше тук?

— Необичайно? Не мисля.

— Благодаря, Джоузеф. Няма нужда да говориш, докато не ти кажа — тя стисна плътните си устни и отново седна на леглото. — Скарабус, свържи се с МАГ!

— Да, милейди!

Той докосна една татуировка на корема си, която приличаше малко на нещо, излязло от Хиляда и една нощ, малко на замъка на Дракула и малко на света, гледан от космоса. Той затвори очи. Когато пак ги отвори, зениците му проблясваха — не светеха равномерно, както когато призова кораба на футболното игрище.

После заговори с плътен глас, какъвто ще чуете, ако потопите Дарт Вейдър в огромен съд с кленов сироп.

— Индиго? Какво има?

— Хванахме момчето Харкър, милорд Сатър. Първокласен Бродещ — ще захрани много кораби.

— Добре — каза сиропираното хриптене. Дори и под влияние на каквато там магия бях, от този глас ме побиха тръпки. — Готови сме да започнем нападението на световете на Лоримаре. Илюзорните входове, които ще създадем, ще направят контраатаката или спасението невъзможни. Когато се захранят, обичайните координати на Лоримаре ще отключат въображаеми сенчести царства под наш контрол. След като имаме на разположение още един качествен Харкър, ще разполагаме с цялата нужна мощ да изпратим флотата. Императорът на световете на Лоримаре вече е един от нашите.

— Притежаваме Каузата, лорд Сатър!

— Притежаваме Волята, лейди Индиго! След колко време ще акостирате?

— Не по-малко от дванайсет часа.

— Много добре. Ще приготвя казан за Харкър.

Тя ме погледна и се усмихна, а сърцето ми подскочи и запя като червеношийка през пролетта.

— Бих искала да си запазя спомен от този Харкър — каза тя. — Кичур от косата му или кокалче от пръста му.

— Ще се разпоредя за това. А сега, приятен ден — и Илюстрираният човек затвори очи. Когато ги отвори, каза със собствения си глас. — Ау! От това получих убийствено главоболие. Как беше Сатър?

— Отлично — отвърна тя. — Планира нападението ни над световете Лоримаре.

— По-добре той, отколкото аз — каза Скарабус и потърка слепоочието си. — Ох! Ще се разходя по палубата… Да подишам малко чист въздух.

Тя кимна.

— Добра идея. Последните няколко часа прекарах в залата с картите и дишах капитанската вечеря от суров лук и козе сирене. — Тя ме погледна. — Но не искам да оставям Харкър тук.

Скарабус сви своите бледи синьо-червени рамене.

— Вземи и него.

Тя кимна.

— Много добре — отвърна. — Един момент.

Влезе в малката розова баня и затвори вратата след себе си.

Илюстрираният човек ме погледна.

— Ти, тъжно малко създание. Като агне на заколение си.

Лейди Индиго не ми беше казала да говоря, затова си мълчах.

На вратата на каютата се почука. Скарабус отвори. Не видях какво стана след това, защото вратата ми пречеше да виждам. Но се чу тупване, ахване и Скарабус се строполи на пода. Мъжът, който влезе, бе с шапка и палто, а лицето му беше сребърно.

Той вдигна ръка да ме поздрави. После съблече шлифера и шапката си. От глава до пети бе покрит с някакъв сребърен костюм, все едно бе облечен в огледало. Изтърколи изпадналия в безсъзнание Скарабус зад леглото и го покри с палтото.

Чувах как чешмата тече. Знаех, че лейди Индиго си мие ръцете с розовия сапун, който мирише на рози. Трябваше да я предупредя, че онзи Джей е тук и че той ще й навреди. Опитах се да проговоря, но тя не ми беше дала позволение, затова думите не излизаха.

Джей — ако това бе човекът в огледалния костюм вдигна ръка към бронята си и настрои нещо над сърцето.

Костюмът потече, промени се и…

Скарабус стоеше пред мен. Ако не виждах крака на истинския Илюстриран човек да се подава изпод палтото от другата страна на леглото, щях наистина да помисля, че Джей е Скарабус. Толкова добра беше имитацията.

Моята лейди Индиго излезе от банята.

„Кажи ми да говоря! — умолявах я аз. — Кажи ми да говоря и ще ти кажа, че си в опасност. Това не е приятелят ти! Аз съм единственият, който наистина се грижи за теб, а не мога да те предупредя!“

— Така — каза тя. — Да се качваме на палубата. Как ти е главоболието?

Мъжът, който изглеждаше като Скарабус, сви рамене. Предполагам, че костюмът не променяше гласовете. Лейди Индиго не настоя, обърна се и излезе от стаята.

— Последвай ме, робе Харкър, и стой близо до мен! — извика тя.

Последвах я до палубата. Дори не можех и да си представя да не го направя. (Онзи Джоуи, скрит дълбоко в мен, можеше — той продължаваше да вика, че трябва да се съпротивлявам, да бягам — каквото и да е . Аз продължих да вървя. Думите му не значеха нищо.)