Нийл Геймън - МеждуСвят

Благослових бойния костюм, който намаляваше до минимум триенето от вятъра и студа. Да не споменаваме, че ме предпазваше и от мрежите на рециариите.

Виждах кораба в далечината, знамената на МАГ плющяха в нищото. В съзнанието си усещах как Джоуи гори като бекон. Горкото хлапе! Чудех се дали знае какво му се пише, ако аз се проваля.

Кацнах на кораба отдолу и изотзад, хванах се между руля и едната страна на кърмата. Изчаках малко. На кораба имаха поне двама първокласни магьосници и въпреки че костюмът щеше да ме прикрие до известна степен, той не можеше да скрие факта, че нещо се е променило. Оставих им достатъчно време да претърсят кораба и нищо да не намерят. След това влязох през един страничен прозорец и проследих дирята до мястото, където държаха хлапето.

Записвам това в Промеждутъка на връщане към базата. Така докладът утре ще е по-бърз и лесен.

Бележка до Стареца: искам и дватапочивни дни, когато това приключи. Заслужавам си ги!

Добре де, ако трябва да съм честен, „ние“ не скочихме. Скочи Джей и тъй като ме държеше здраво за анорака, аз нямах голям избор. Оттеглих се от сцената по-скоро в духа на тримата глупаци, отколкото на Ерол Флин. Вероятно щях да си счупя врата, като се приземим.

Само че не се приземихме.

Нямаше място за приземяване. Просто продължихме да падаме. Погледнах надолу и видях как звездите блестят през редките мъглици под нас. Вляво избухнаха зелени фойерверки, които ни изтласкаха настрани и ни преобърнаха, но бяха твърде далеч, за да ни наранят. Над нас корабът бързо се смали до размера на капачка от бутилка и после изчезна в мрака отгоре. А аз и Джей фучахме през мрака надолу.

Нали се сещате как парашутистите се превъзнасят, че свободното падане било като летене? Лъжат. Усеща си се като падане. Вятърът свири покрай ушите ти, нахлува в устата и носа ти и нямаш ни най-малкото съмнение, че падаш към смъртта си. Има си причина да се казва „терминална скорост“.

Това не беше скок с парашут, не се намирахме близо до Земята или до някоя друга планета, доколкото виждах, но определено падахме надолу, надолу, надолу… Падахме от поне пет минути, когато Джей най-накрая ме сграбчи за раменете и ме извъртя така, че ухото ми да се озове до устата му. Изкрещя нещо, ала въпреки че устните му бяха на два-три сантиметра от ухото ми, не можах да го разбера.

— Какво? — отвърнах му с крясък.

Той ме притегли още по-близо и извика:

— Под нас има портал! Броди!

За пръв и последен път се опитах да ходя във въздуха, когато бях на пет години — щастливо прекрачих ръба на двуметрова стена и усилията ми бяха възнаградени със счупена ключица. Казват, че парен каша духа — и сигурно в това има известна истина, защото оттогава определено никога вече не се опитах да разперя крила.

Досега. Сега всъщност нямах избор.

Джей явно разбра какво си мисля.

— Броди, братле, иначе ще падаме през Абсолютното нищо, докато вятърът не обели плътта от костите ни! Броди! Не с краката, с ума си!

Знаех как да го направя почти толкова, колкото краставата жаба знае как да изквака „Лешникотрошачката“. Но Джей определено бе прав за едно — изглежда наистина нямаше никакъв друг начин да се измъкнем от това положение. Така че си поех дълбоко дъх и се опитах да се съсредоточа.

Не ми помагаше и фактът, че нямах представа върху какво се опитвам да се съсредоточа. Джей ми нареди „Броди!“, но за да го направя, имах нужда от нещо твърдо, по което да вървя. Така че се съсредоточих върху това — краката ми да стъпят на твърда земя.

Отначало нищо не се промени. После забелязах, че пищящият вятър, който ни шибаше, отслабна. В същото време мъглата се сгъсти. Вече не виждах звездите под нас. Появи се и странно сияние, което сякаш идваше от мъглата, която ни заобикаляше.

Сега по-скоро се носехме, отколкото да падаме. Все едно падаш насън, така че и двамата не се изненадахме, когато накрая докоснахме нещо, подобно на облак.

Предполагам, че Джей беше правил и по-странни неща, и затова го яхна съвсем спокойно. Що се отнася до мен, аз просто достигнах точка на насищане, нищо повече. Като се има предвид какво преживях през деня, накрая стигнах до заключението, че всичко това се случва само в главата ми, че някак си съм изпържил компютъра на мозъка си и че вероятно в момента съм увит в ленена риза с катинари, вместо с копчета. Най-вероятно са ме прибрали в санаториума в Руукс Бей, седя си в обезопасена стая и ям обезопасена храна. Доста потискаща перспектива, но имаше и положителна страна — вече нищо не можеше да ме изненада.