Нийл Геймън - МеждуСвят

Започнах да се движа и Джей ме последва. Той скочи на моята пурпурна пътека и известно време я следвахме, гмуркайки се под гърчещи се ленти на Мьобиус и пулсиращи бутилки на Клайн. Гравитацията — или която и сила да ни задържаше на пътеката — изглежда се включваше и изключваше. Когато разбрах, че е дошло времето да напусна пурпурната платформа, единственият начин беше да скочим от нея. Нужна беше известна смелост, да си призная — изглеждаше все едно да скочиш в такава бездна, в сравнение с която скокът от кораба изглеждаше нищо работа. Но пътят светеше ясно и ярко в главата ми, така че затаих дъх и скочих.

Стомахът ми се опита да се изкатери нагоре по гърлото и да избяга, целият Промеждутък се завъртя на деветдесет градуса в няколко посоки едновременно — и тогава „долу“ вече не беше долу. Понесох се сред мързеливо плаващи геометрични форми, покрай нещо, което приличаше на частично отворен гардероб, през който се мярваше вътрешна врата към чудна, огряна от слънцето страна, и продължих да следвам картата в главата ми към нещо, което наподобяваше водовъртеж.

Джей ме следваше плътно. Това явно не беше истинско състояние на безтегловност — голяма изненада, предвид всичко, което ни заобикаляше — защото някъде бях чел, че ако се пробваш да плуваш при нулева гравитация няма да стигнеш далече — всички движения отпадат. Трябва да се изтегляш напред с ръце и крака, или най-добре, да имаш някакъв тласък.

Ние не разполагахме с нито едно от двете, но все мак си плавахме много добре, като ни тласкаше единствено инстинктивно чувство за порядък. Но започнах да се тревожа, когато си дадох сметка, че пътят ни води право към онзи лениво вихрещ се водовъртеж или маелстрьом, или торнадо, или както там се нарича — доста бързо ти свършват думите в Промеждутъка.

Джей бе плътно зад мен и когато спрях — не бе нужно нищо повече от умствено натискане на спирачките — той леко се блъсна в гърба ми.

— Какво има, Джоуи?

— Ето това има — посочих въртящата се фуния и в мига, в който го направих, усетих, че нямам ни най-малка идея от какво е направена. Което не беше никаква изненада. Нямах представа от какво са направени девет десети от нещата в Промеждутъка. Вероятно от тъмна материя — това би обяснило много неща. Нали?

Но не ми пукаше, дори да е направена от ванилов пудинг. Нямах никакво желание да се гмурна през глава във фунията. Трябваше да има и по-лесен начин да се измъкнем от тук.

Джей погледна „надолу“ във фунията. Тя изглежда се простираше навътре до безкрай и сред шеметните конвулсии от време на време проблясваше нещо, подобно на светкавици.

— Това ли е изходът?

— Аз… да. Това е.

Нямаше смисъл да се опитвам да увъртам. Със същия успех можеше да има огромен ярък неонов надпис „ИЗХОД“.

Джей каза с глас, който бе все още влудяващо познат:

— Някои неща не се променят, независимо в кой свят си, малкия. Едно от тях е това — най-бързият начин да избягаш от нещо, обикновено е да минеш право през него.

При тези думи той прелетя край мен и се гмурна във вихъра.

Или падна, или беше засмукан… във всеки случай стана много бързо. Тялото му се смаляваше много по-скоростно, отколкото би трябвало — изобщо не ми харесваше странно изкривената перспектива. Ами ако това беше някаква сингулярност? Може би от Джей — и от мен, ако го последвам — ще остане само следа от субатомни частици, прострели се като безкрайно дълга броеница.

Но изглежда единственият ми избор беше да остана в страната на смахнатите, което не изглеждаше много добра алтернатива. Джей ми спаси живота — и трябва поне да се опитам да му върна жеста.

Поех си дълбоко от това, което в Промеждутъка минаваше за въздух, и се гмурнах.

Изпаднах от блещукащо парче небе на около два метра над земята. Джей предвидливо се беше изтърколил от мястото, на което се приземих, така че се ударих в земята толкова силно, че си изкарах целия въздух.

Джей ме преобърна по гръб, провери трахеята ми да не е запушена, после седна с кръстосани крака до мен и зачака. След няколко минути дробовете ми си спомниха каква им е работата и се върнаха към нея, па макар и нацупено.

Джей изчака отново да започна да дишам нормално, после ми подаде малка стъкленица. Не знам къде я беше държал — костюмът му, който бе плътно по тялото, не оставяше място дори за кутия кибрит. Погледнах шишенцето доста колебливо, после му го върнах.

— Благодаря, не пия.

Той не го взе.