Нийл Геймън - МеждуСвят

— Може би сега е моментът да започнеш. Трябва да научиш много неща, част от които няма да ти е лесно да чуеш — тъй като аз продължавах да не го приемем, той настоя: — Говоря сериозно, Джоуи! Все още не си имал време да бъдеш обхванат от шока, но той приближава като бързия влак, а ти си вързан за релсите.

Явно тогава го осени някаква мисъл, той се наведе напред и ме изгледа иззад безизразния сребърен овал на маската.

— Чакай малко, да не мислиш, че вътре има алкохол ? — Когато аз кимнах, той избухна в смях. — В името на Арката, много забавно! Джоуи, довери ми се, в сравнение с алкохола това нещо е като пеницилина в сравнение със змийско масло. Защо, в името на здравия разум, ще пием някаква тератогенна отрова, като има толкова много други начини да се създадат етилови молекули, без такива опустошителни странични ефекти?

Той отвори шишенцето, вдигна наздравица и отпи една глътка. Бях изумен, че не свали безизразната маска — златистата течност протече през нея. Сякаш се завихри точно под прозрачната мембрана в долната част — златистата напитка се смеси със сребърното нещо и образува петно на Роршах — а после избледня. След това Джей пак ми подаде стъкленицата и този път и аз отпих.

Когато се пенсионирам, не се морете да ми давате пенсия — просто ме оставете да си отворя таверна в някой свят от средата на Арката и ми дайте разрешение да продавам това нещо. То се плъзна по гърлото ми и се сви уютно в стомаха ми, така нежно, сякаш цял живот е живяло там, а оттам излъчи чувство на отпускане, сила и увереност, които накараха всяка моя част, от пръстите на ръцете до пръстите на краката, да се чувства като последния син на Криптон. Можех да прескоча висока сграда само с един скок, да жонглирам с фолксвагени и да измисля единна теория на полето — а после да премина към някое истинско предизвикателство. Вместо това подадох стъкленицата на Джей.

— Уха!

— Добре влиза — съгласи се той. — Близо до вътрешния ръб на Хегемонията на МАГ има един свят. В него има езеро, в езерото — остров, а на острова има дърво. На всеки седем години дървото дава плодове и се смята за изключителна чест някой екип да получи задачата да Броди до там и да се върне с пълна кошница от тези ябълки. Те са тайната съставка на тази малка освежаваща течност. — Джей се изправи. — Ей-сега се връщам, само да свърша нещо набързо.

Отдалечи се на трийсетина метра и се обърна с гръб към мен.

Зачудих се защо не се скри зад някоя скала — после се огледах за пръв път, откакто изпаднах от Промеждутъка, и осъзнах, че няма достатъчно голяма скала. Стояхме насред прашна равнина, която се простираше до хоризонта във всички посоки. Пръстен от далечни планини обгръщаше равнината. Напомняше на купа за пунш на боговете. Чудех се колко ли горещо става тук и хвърлих поглед към небето, търсейки слънцето.

Слънце нямаше.

Всъщност нямаше и небе. Вместо това цветовете се вихреха и се носеха като олио по вода, психеделично светлинно шоу, простиращо се от хоризонт до хоризонт. Нямаше ни един източник на светлина, но въпреки това всичко бе осветено от някакво меко, неясно откъде идващо сияние.

Погледнах към Джей, сега май говореше на нещо в ръката си. Вероятно записващо устройство. От време на време до мен долитаха откъслечни думи, но не разбирах никоя от тях. Почувствах се леко неловко — дали не записваше постъпките ми като показания пред някакъв измислен съд? Наистина ли ми беше приятел? Вярно е, че ми спаси живота, но дали не го направи просто, за да ме притежава неговата страна, вместо тази на лейди Индиго? Изглежда бях доста ценна собственост — въпреки че, убийте ме, не можех да разбера защо. В училище винаги последен ме избираха в отборите, дори побойници като Тед Ръсел ме избираха само в краен случай, след като бяха пребили всички останали.

Отхвърлих моментната параноя. Вярвах на Джей. Не бях съвсем сигурен защо. Просто в него имаше нещо.

Той се върна след няколко минути.

— Добре, седни на някой камък, защото това ще отнеме известно време — каза той и последва собствения си съвет. — Да започнем с главните неща и после ще продължим с някои подробности.

— Защо не започнем от началото? — предложих аз.

— Поради две причини. Първо — тази малка приказка няма истинско начало и вероятно няма и край. Второ — историята е моя и ще започна откъдето си искам.

Нямаше какво да отговоря на това, така че се облегнах и зачаках.

— Можеш ли да си свалиш маската?

— Не. Все още не. Така… цялостната картинка наричаме Алти-лена. Не я бъркай с Мулти-лената, което означава цялата безкрайност от паралелни вселени и всички светове в тях. Алти-лената е този отрязък от Мулти-лената, който съдържа всички неизброими Земи. А те са много ! — Той млъкна и ми се стори, че се намръщи. — Разбираш ли от квантова диференциация? От принципа на неопределеността на Хайделберг? Линии на множествените светове?