Нийл Геймън - МеждуСвят

Другият мъж носеше тениска и джинси. Тениската му беше с един размер по-малка, което никак не беше добре, защото голяма част от корема му се показваше. А коремът му… ами, той лъщеше и приличаше на медуза. Виждах вътрешностите и нервите и други такива неща през желираната кожа. Погледнах лицето му, то беше същото. Кожата му беше като мазно петно върху костите, мускулите и сухожилията — те се виждаха под нея, накъдрени и изопачени.

Жената ги погледна така, сякаш ги очакваше. Махна небрежно към мен.

— Хванах го. Все едно да вземеш амброзия от природен дух. Лесна работа. Сега ще ни последва навсякъде.

Господин Димас се изправи и каза:

— Слушайте, млада госпожице! Не можете… — в този миг тя направи някакъв жест и той застина. Или нещо такова. Виждах, че мускулите му трептят, сякаш се опитва да се движи, опитва се с всяка своя клетка, но все пак не успява.

— Къде е сборният пункт? — попита тя.

Имаше тембър на разглезено момиче, който ме дразнеше, особено след като знаех, че ще прекарам остатъка от живота си като я следвам по петите.

— Навън. Има един повален дъб — каза човекът-медуза с глас, сякаш бълваше кал. — Ще ни вземат оттам.

— Добре — отвърна тя, после ме погледна. — Ела с мен — каза го с глас, с който се обръщаш към куче, което не харесваш особено. Обърна се и излезе.

Аз я последвах, сляпо и покорно, мразейки се с всяка своя стъпка.

Върнах се в Базовия град късно през нощта. Повечето в моето спално спяха, с изключение на Джай, който медитираше, увиснал във въздуха с кръстосани крака, така че може и да спеше. Промъкнах се край него, съблякох се, взех си душ за двайсет минути, за да измия от косата си калта и засъхналата кръв. После попълних доклада за щетите и загубите, в който обясних как загубих якето и колана си (размених якето за информация, а от колана стана много ефикасен турникет, ако искате да знаете). После се строполих като мъртвец и спах, докато не се събудих.

Това е традиция. Не будиш човек, върнал се от задача. Той получава един ден, за да бъде разпитан след мисията, а после един ден за себе си. Това е неприкосновено. Но неприкосновеното се изпарява, когато Стареца те повика. Когато се събудих, до койката ми имаше бележка, написана на оранжевата хартия на Стареца, с която ми казваше да се явя в кабинета му, когато намеря за добре, което е неговият начин да каже „незабавно“.

Навлякох дрехите и тръгнах към кабинета на шефа. В базата сме петстотин души и всеки един от нас би умрял за Стареца. Не че той иска това. Има нужда от нас. Ниеимаме нужда от нас.

Разбрах, че е в ужасно настроение, когато стигнах преддверието. Асистентката му ми помаха да вляза в кабинета веднага щом ме видя. Нямаше „здравей“, нито дори предложение за кафе. Само: „Той чака. Влизай.“

Бюрото на Стареца заема по-голямата част от стаята и е покрито с купчини хартии и папки с изръфани краища, захвани с гумени ластици. Един бог знае как успява да намери нещо сред тях.

На стената зад него има огромна картина на нещо, което прилича на водовъртеж и на нещо като торнадо, а най-вече на фигурата, която прави водата, когато се оттича в канала. Това е изображение на Алти-лената — структурата, която всички сме се заклели да пазим и, ако стане нужда, да дадем живота си за нея.

Той ме погледна със здравото си око.

— Седни, Джей.

Старецът изглежда около петдесетте, но може да е и много по-стар. Доста е очукан. Едно от очите му е изкуствено: то е бинарно творение от метал и стъкло. Светлината блещука в него — зелена, виолетова и синя. Когато гледа през него, те кара да проверяваш съвестта си и да се чувстваш на пет години, точно както прави и истинското му око. Истинското е кафяво, точно като моите очи.

— Закъсня — изръмжа той.

— Да, сър — отвърнах аз. — Дойдох веднага щом получих съобщението ви.

— Имаме нов Бродещ — каза той. Взе една папка от бюрото, прелисти я и измъкна лист синя хартия. Подаде ми го. — Отгоре мислят, че може да е нещо горещо.

— Колко горещо?

— Не съм сигурен. Но е непредвидим. Ще задейства всички аларми и ще се спъне във всички капани по пътя си.

Погледнах листа. Основен благоприятен за човека планетарен дизайн — един от средните светове, от плътната част на Арката — нищо прекалено екзотично. Координатите също бяха доста праволинейни. Изглеждаше като сравнително лесна задача.

— Да го изтегля?

Старецът кимна.