Нийл Геймън - МеждуСвят

— Да, и то бързо! И от двете страни ще пратят залавящи екипи да го приберат веднага щом разберат, че го има.

— Днес трябваше да докладвам за работата по „Звездна светлина“.

— Джолиет и Джой в момента докладват. Ако имам нужда от още информация, ще се свържа с теб. Момчето е по-важно. И можеш да получиш два почивни дни, когато приключиш.

Зачудих се дали наистина ще получа двата дни. Няма значение.

— Ясно! Ще го доведа!

— Свободен си! — каза Старецът. Изправих се, мислех да мина набързо през оръжейната, после да изляза в полето и оттам — в Промеждутъка. Но преди да стигна вратата, той отново заговори. Все още ми ръмжеше, но вече беше приятелски.

— Помни, Джей, искам да се върнеш цял и то скоро. Още един Бродещ повече или по-малко няма да е краят на света. Но един полеви офицер по-малко може и да го докара. Не се забърквай в неприятности. Да си се върнал да докладваш до седем нула нула утре сутрин.

— Да, сър! — казах аз и затворих вратата.

Асистентката на Стареца ми подаде разписката за заявка от оръжейната. После ми се усмихна. Казва се Жозета.

— Същото искам да ти кажа и аз, Джей — каза тя. — Върни се жив и здрав! Нужни са ни всички налични полеви офицери.

Интендантът е от една от по-тежките Земи — места, където се чувстваш така, сякаш тежиш двеста килограма — и често тежиш точно толкова. Има формата на бъчва и е двайсет и пет сантиметра по-висок от мен. Като го гледам, все едно гледам криво огледало на панаир, което те уголемява.

Взех костюм за битки, гледах как ми го подхвърля, сякаш е лек като перце. Хванах го и за малко да падна. Костюмът сигурно тежеше трийсет килограма. Предположих, че интендантът ми е сърдит, задето изгубих бойното яке и колана и затова сега така се отнася с мен.

Подписах се за бойния костюм. Съблякох се по тениска и боксерки, нахлузих го и го активирах, усетих как покрива тялото ми от глава до пети. После настроих съзнанието си на новото хлапе. Взех го на мушка и започнах да Бродя към него…

Промеждутъкът беше студен и вкусът му в устата ми беше като на ванилия и пушек. Намерих хлапето благополучно.

И после всичко се обърка.

Вървях след вещицата, а зад мен бяха господин Медуза и Илюстрираният човек.

Все едно в главата ми живееха двама души. Единият бях АЗ — голямо, огромно „аз“, което някак си бе решило, че най-важното нещо сега и завинаги е тази вещица, която следва. Другата личност в главата ми също бях аз, но съвсем малко „аз“, което крещеше мълчаливо, което беше ужасено от вещицата, от татуирания мъж и от господин Медуза, което искаше да избяга и да се спаси.

Проблемът беше, че малкото „аз“ нямаше никакво влияние. Прекосихме футболното игрище в двора на гимназията в посока към стария дъб, който бе ударен от светкавица преди няколко години и сега стърчеше в небето като изгнил зъб. Слънцето бе залязло, но небето бе все още светло. Треперех. Вещицата се обърна към татуирания.

— Скарабус, свържи се с транспорта!

Той наклони глава. Видях как кожата му е настръхнала под едно от тези не много ясни изображения. Вдигна пръст и докосна една от татуировките на врата си — изведнъж я видях ясно. Кораб с издути платна. Той затвори очи. Когато ги отвори, зениците му излъчваха мека светлина.

— Кораб „Лакрима Мунди“ на вашите заповеди, милейди — каза той с далечен глас, сякаш през радиовръзка.

— Доведох плячката. Докарайте кораба, капитане!

— Както желаете — каза Илюстрираният човек с далечен глас. После затвори очи и дръпна ръката си от татуировката, а когато отвори очи, те отново бяха нормални.

— Какво казаха? — попита той с нормалния си глас.

— Карат кораба насам — отвърна човекът медуза. — Виж!

Вдигнах глава.

От нищото се материализира кораб — голям като физкултурната зала. Приличаше на пиратските кораби, които бях гледал в старите филми — мръсни греди, огромни платна и фигура на носа, изобразяваща човек с глава на акула. Плаваше към нас на около два метра от земята, зелената трева на футболното игрище се развълнува като морска повърхност.

Голямото ми „аз“ изобщо не се интересуваше от призрачния кораб, който плаваше във въздуха, стига да сме заедно с вещицата. Малкото „аз“, което бе в капан някъде отзад в глава ми, се надяваше, че всичко това е просто реакция на някакво ново лекарство, което лекарите изпробват върху мен в която и лудница да са ме затворили.

През борда на кораба се преметна въжена стълба.

— Качвай се! — каза вещицата и аз се закатерих.