Алън Кол - Вихър

Стен се засмя в знак на съгласие и с жест подкани групата си да тръгне напред. Бе решил, че ще е по-разумно да отиде пеша до университета „Пушкан“. Не беше далече от посолството и ходенето щеше да им помогне да не се набиват на очи за разлика от придвижването на група бронирани гравиколи.

Освен това, първото правило, което Стен беше възприел, когато изучаваше триковете на дипломацията, беше, че е важно да не оставаш изолиран. Той познаваше много посланици, чиито крака никога не бяха докосвали истинска земя. Те бяха закарвани от посолството до официалната или банкетната зала и после обратно, и това беше обичайна практика през целия период на службата им. Но се бе убедил, че техните съвети са напълно погрешни.

Докато се движеха, Стен прецени, че улиците не са по-различни, отколкото ги бе видял на видеоекраните в комуникационния център. Само дето бяха по-пусти. Но усещането беше различно тук, под ярката слънчева светлина и мразовития въздух. Дъхът му изпускаше пара. Сенчести фигури се отдръпваха настрани, докато екипът му крачеше напред, разтревожени ръце и лапи лежаха върху коланите с оръжия.

Навсякъде, накъдето поглеждаше, имаше гигантски портрети или статуи на Какана, образът му гледаше обикновените смъртни, забързани по улиците към несъществените си срещи.

Особено изнервящ беше ниският звук на гръмотевиците — непрестанен тътен иззад далечните планини. Определено обтягаше нервите и разваляше настроението на хората.

Стен си отбеляза това, докато мислено се подготвяше за срещата с Милхауз и другите студенти бунтовници.

Всички тези мисли се изпариха яко дим обаче, когато стигнаха центъра на площада. Невероятните размери поразяваха всяко същество. Заслепяващите цветове объркваха сетивата. Беше трудно човек да определи действителната перспектива. Обръщайки гръб на ярка колона, очите се изтръгваха от гледката само за да попаднат на грамаден монумент, толкова огромен, че на човек му се завиваше свят.

Въпреки огромните размери на площада, на Стен му се струваше ужасяващ като затвор. И не без основание. Професионалният му поглед отбеляза, че площадът е създаден за максимален контрол над тълпите. После видя Стената на смъртта. Нямаше нужда да пита какво е, докато гледаше черната й гладка повърхност. Монумент на омразата. Паметник на обезумялото могъщество.

Внезапно го завладя усещане за безнадеждност. Беше твърде дребен и незначителен, за да се справи със задачата. Разумът се опита да го убеди, че това е глупаво. Площадът беше създаден да предизвиква такава реакция. И все пак беше трудно да се отърве от усещането.

Най-накрая стигнаха далечния изход. Университетът „Пушкан“ беше точно от другата страна. Когато Стен чу тихия напев на гневните студенти, настроението му веднага се ободри и походката му стана по-енергична. Поне това беше нещо, с което можеше да се справи. Може би.

— Полицаите събират кураж — каза Алекс. Той беше отишъл напред с отряд от гурки, за да огледа какво става. — Гравилихтери се сипят всяка минута. С подкрепления. И водачите са се изтеглили назад, в случай че тълпата се втурне.

— Истински воини, всички — изръмжа Ото. — Водят от тила. Дори нападат деца. Казвам ти, приятелю, няма чест на това място. Заклевам се, че няма да изпитам никакво удоволствие, когато троша главите им.

— Виж, Ото — успокои го Стен. — Трошенето на глави не влиза в длъжностната ти характеристика. Това е дипломатическа мисия, нали не си забравил?

Надолу по улицата се разрази остър сблъсък, чието неутрализиране беше и целта на тяхната мисия. Стен професионално оцени, че има безкрайно много същества, които ще бъдат въвлечени в боя със зъби, опашки, сълзотворен газ и оръжия. Посипа се гръмовен дъжд от камъни върху щитовете на полицаите. О, да — и камъни.

— Обещавам, че няма да използвам повече това, приятелю — каза Ото, като поклати стисната си в юмрук лапа. Другите Бор изръмжаха в знак на съгласие.

— Вашите заповеди — намеси се Синд, като рязко заговори на Ото — са да не използвате нищо, освен отворена длан. Или лакти и колене. Лекото сритване също е допустимо.

Последва дълга тишина, докато Ото гледаше дребничкото младо същество, което издаваше заповеди. Синд отвърна на погледа.

— Ясно ли се изразих… редник? — попита тя.

Ото избухна в смях.

— В името на замръзналия задник на баща ми — изхили се той. — Отворени длани да бъде.

Премести поглед към Стен и изтри влагата от едното от кръвясалите си очи.