Алън Кол - Вихър

Скова го студ отвъд нулата по Келвин и Пойндекс разбра, че никога отново няма да бъде спокоен, че винаги ще се озърта през рамо, след като знаеше това, за което вярваше, че е истина.

Господин Еку, почетният дипломат на вселената, се наклони, почти се завъртя безконтролно, и си пожела расата му да се научи да оценява безспорно ободряващите облаги от простащината и вулгарността.

Под него се простираше арктическа пустош.

Сиви морета се разбиваха в самотна скала, извисяваща се вдясно от него. Вляво плаваше огромен айсберг. Беше яркосин на фона на оловното море — единственият първичен цвят докъдето стигаше погледът. Болезнено самотен цвят.

Еку не искаше да търси сравнения за този свят, но откри, че има целия чар на християнския ад, след като огньовете са угаснали.

Върху ледена грамада ниско под него някаква точка се премести. Еку се съсредоточи върху точката и тя се превърна в огромно, затлъстяло водно същество, същество, чиято подкожна мас, зъби и кожа го правеха пригодно за този леден ад. Вероятно то смяташе, че времето е приятно и пролетно.

Изглеждаше странно, че съществото върху ледения куб прилича на примитивен рибояд, а всъщност беше сред може би най-добрите философи. Или поети.

Внезапен повей го блъсна и Еку почти загуби контрол още веднъж. Дългата му три метра опашка плесна във въздуха, докато се опитваше да го стабилизира. Големите му бели крила се извиха, за да пренастроят подемните области по посока на повея — мъничките червени крилца се опитваха да компенсират малките неточности.

Беше твърде стар и достолепен, за да се занимава с тези глупости — да лети сам през полярна буря сякаш беше младеж, който току-що е открил как да лети.

Освен това смяташе всичко свързано с този самостоятелен проект за евтина мелодрама, от тези, които децата и глупаците обичаха. С ясно означени герои и злодеи — едно същество срещу армиите на злото и пр.

В добавка господин Еку вярваше, и се страхуваше от това си убеждение, че той е единственото същество, което несъмнено е наясно с великото зло, злото, което можеше да запрати всичко в небитието. Това, продължаваше мисълта му, е абсурдно, и той се гордееше, че е научил, че в този свят рядко има истина и почти никога светлина. Всичко беше в сиви нюанси. Трябваше да се изследва и тълкува много предпазливо.

Може би Рюкор имаше служители, които да причакат и да упоят госта Манаби, след което да го заведат в тайна стая, където да прекара живота си, бърборейки за Вечния император.

Може би затова беше изпратил и този материал предварително, материал, който усърдно беше скрил с екзотичния код, използван в дните на трибунала, пред който членовете на Тайния съвет бяха изправени, за да отговарят за престъпленията си.

Господин Еку се опита да събере мислите си, но това се оказа също толкова безуспешно, както и опитите му да се успокои. Реши, че едничката причина умът му да е толкова недисциплиниран е, че е наистина ужасен. Страхът беше чувство, което винаги пречеше на логичния анализ.

Не че беше ирационално да го изпитва.

Господин Еку беше служил на Вечния император много пъти и дори беше убедил своята раса да пренебрегне дълбоко вкорененото си желание за неутралитет, за да подкрепи скришно Империята по време на Таанските войни. Но той не страдаше от никакви илюзии относно евентуалните действия на Императора, ако последният разбереше за вижданията, мислите и мисията на господин Еку.

Това беше и една от причините да изчезне от своя свят, без да каже на никого за целта и намеренията си. Пристигането му в родния свят на Рюкор беше извършено с един от корабите на свободно търгуващите Романи. Още една връзка, родена от дните на трибунала и създадена от човека, който искаше всеки да може да лети: Стен.

Стен беше привлякъл Еку да участва в трибунала с малък подарък: самоделен холографски дисплей на „въздушен цирк“ от древната Земя, където прикованите към земята хора рискуваха живота си, карайки движени от бензинови двигатели въздухоплани с двойни крила, на които всеки уважаващ себе си археоептерикс би погледнал с презрение.

Когато видя модела, господин Еку се беше възхитил:

— Наистина ли са правили такива неща?… Никога до този момент не съм се замислял какво ли е да си завинаги прикован към земята заради гените си. Боже мой, колко отчаяно са искали да летят.

— Всички същества са готови да рискуват — беше казал Стен — за малко свобода.

Чудеше се как се справя човекът с малката си задача в Алтайския куп. Надяваше се, че е добре, но предполагаше, особено като се имаше предвид последното информационно затъмнение за областта, че ситуацията, която тъй или иначе беше неприятна, се влошава.