Грегъри Бенфорд - Пейзажите на времето

Гордън не беше предполагал, че светлините ще са толкова ярки. От двете страни на малката платформа имаше прожектори, които трябваше да гарантират, че върху лицето му няма да пада никаква сянка. В него като немигащ циклоп се бе втренчила телевизионна камера. Сред публиката имаше неколцина химици, тук беше почти цялата катедра по физика. Чертожникът на катедрата бе работил до среднощ, за да свърши с всички схеми. Гордън беше получил огромна помощ от страна на персонала, за да успее с цялата подготовка. Започваше да осъзнава, че враждебността им е била просто илюзия, резултат от собствените му съмнения. Последните няколко дни бяха истинско откровение. Членовете на катедрата го спираха по коридора, внимателно го слушаха, докато описваше данните си и идваха в лабораторията.

Той се огледа за Пени. Там — почти най-отзад, в розова рокля. Тя уморено му се усмихна, когато й махна с ръка. Журналистите мърмореха помежду си и заемаха местата си. Телевизионните екипи бяха готови и една жена с микрофон даваше последни нареждания. Гордън преброи присъстващите. Невероятно, бяха повече от публиката на пресконференцията по случай Нобеловата награда на Мария Майер. Но пък сега бяха имали ден-два предварително. Репортерът от Ю Пи Ай беше пуснал материала си — разпространен и от другите телеграфни агенции, а после се намеси университетът и организира това представление.

Гордън запрелиства бележките си с влажни пръсти. Всъщност, не бе искал всичко това. Изпитваше някакво усещане за нередност — науката, извадена на показ, науката, която се появява сред водещите новини, науката като стока. Инерцията беше невероятна. Накрая щеше да остане само статията в „Сайънс“, в която резултатите му трябваше да бъдат подложени на проверка, в която никакви пристрастия за или срещу него не биха могли да променят данните…

— Д-р Бърнстейн? Готови сме.

Гордън за последен път избърса чело.

— Добре, давайте. — Светна зелена лампичка.

Той погледна към камерата и направи опит да се усмихне.

1998 г.

Питърсън вкара колата в тухления гараж и извади куфарите си. Запъхтян, той ги остави навън, на пътеката, която водеше към фермерската къща. Вратите на гаража се заключиха с успокояващо изщракване. Откъм Северно море духаше леден вятър, който разчистваше равния пейзаж на Източна Англия. Питърсън вдигна яката на коженото си яке.

Нито намек за движение откъм къщата. Навярно никой не беше чул тихото мъркане на колата. Той реши да пообиколи наоколо, да поогледа и да се поразтъпче. Главата му бръмчеше. Имаше нужда от въздух. През нощта беше останал в някакъв хотел в Кеймбридж и тогава отново го бе обзело внезапното усещане за потъване. Проспа по-голямата част от сутринта и слезе долу, за да обядва. Хотелът беше празен. Улиците навън също. Нямаше признаци за живот и в съседните къщи — нито дим от комините, нито оранжев блясък на лампи. Питърсън не спря, за да провери. Излезе с колата от мрачния и пуст Кеймбридж и продължи нататък през равния, суров и мочурлив пейзаж.

Той потри ръце, по-скоро от задоволство, отколкото за да ги стопли. Когато болестта за пръв път го бе повалила извън Лондон, си беше помислил, че няма да успее да стигне дотук. Пътищата от Лондон бяха задръстени, а на следващия ден, на север от Кеймбридж — странно пусти. На север от гробището „Сейнт Едмъндс“ бе видял преобърнати камиони и горящи плевници. Близо до Стоумаркет се опита да го спре някаква банда с брадви и мотики. Той профуча право през тях и разхвърля телата им във въздуха като кегли за боулинг.

Но тук фермата се беше смълчала под тътрещите се сиви облаци на Източна Англия. Редици останали без листа дървета бележеха границите на нивата. Сред голите клони висяха черни петна — гарванови гнезда, очертани на фона на небето. Той се влачеше сред западното поле. Чувстваше краката си слаби, по обувките му бе залепнала черна кал. До една порта вдясно търпеливо стояха крави. Дъхът им излизаше на пара във въздуха; чакаха да бъдат отведени в обора си. Реколтата беше събрана преди две седмици — по негова заповед. Сега полетата лежаха огромни и пусти. Нека лежат — имаше време.

Той заобиколи лехите със захарно цвекло до старата каменна къща. Изглеждаше измамно рухнала. Единствената очевидна новост беше стъклената оранжерия, която стърчеше на юг. Стъклата бяха поставени в стабилни рамки. Преди години, когато бе започнал, той реши да създаде абсолютно тайна, напълно изолирана система. Оранжерията не пропускаше вода и изкуствени торове. В резервоарите под северното поле имаше воден запас за една година. Оранжерията можеше да произведе значително количество зеленчуци за много време. Те, както и складовете под къщата и плевника, щяха да осигурят предостатъчно продоволствия.