Грегъри Бенфорд - Пейзажите на времето

Питърсън неспокойно се размърда на стола. През целия си живот бе в движение, помисли си той. Беше се издигнал от ролята на земевладелец, мина през Кеймбридж и стигна до правителството. Използваше всяка следваща стъпка и после продължаваше напред. Сара, предполагаше той, беше най-пресният ясен случай, като не забравяше и самия Съвет. Всичко това му бе помогнало. Самото правителство, разбира се, беше следвало до голяма степен същата стратегия. Съвременната икономика и състоянието на социалната осигуреност бяха ограбили бъдещето.

Сега бе на място, което не можеше да напусне. Трябваше да зависи от онези около него. И Питърсън изведнъж осъзна с безпокойство, че членовете на тази малка, лесно управляема група в имението и селото също бяха свободни фактори. Щом се разпаднеше обществото, какво щеше да запази спокойствието и безопасността на имението „Питърс“? Питърсън седеше на избледняващата дневна светлина и си мислеше, почуквайки с пръст по облегалката на стола. Опита се да започне отново с книгата, но тя не го заинтригува. През прозореца можеше да види ожънатите ниви, които се простираха до хоризонта. Северният вятър люлееше неравните очертания на дърветата. Спусна се здрач. Огънят пращеше.

22 ноември 1963 г.

Гордън написа уравнението докрай преди да започне да го коментира. Жълтият тебешир проскърцваше.

— И така, виждаме, че ако допълним уравненията на Максуел, енергийният поток…

Някакво движение в дъното на аудиторията привлече погледа му. Той се обърна. Една от секретарките на катедрата колебливо му махна с ръка.

— Да?

— Доктор Бърнстейн, съжалявам, че ви прекъсвам, но току-що чухме по радиото, че са стреляли по президента — припряно и задъхано каза тя. Студентите се раздвижиха. — Помислих си… че бихте искали да научите — неуверено довърши момичето.

Гордън остана неподвижен. Мислите му препускаха. После си спомни къде се намира и решително си наложи да се овладее.

— Много добре. Благодаря ви. — Той погледна към извърнатите лица на студентите. — Струва ми се, че като имаме предвид още колко материал ни остава да вземем този семестър… Докато не стане известно повече, би трябвало да продължим.

Единият от близнаците рязко попита:

— Къде е бил той?

— В Далас — тихо отвърна секретарката.

— Надявам се някой да хване Голдуотър — с внезапна страст каза близнакът.

— Тихо, тихо — меко настоя Гордън. — Не можем да направим нищо, нали? Предлагам да продължим.

С тези думи той се върна към уравнението и изкара по-голямата част от въвеждащите обяснения за насочения вектор, като не обръщаше внимание на шепота зад гърба си. Ритъмът на обяснението го увлече. Рязко посочваше с тебешира, който изтракваше и оставяше точки. Уравненията разгръщаха своята красота. Той предизвикваше електромагнитни вълни и ги надаряваше с инерция. Разказваше за въображаемите математически кутии, преливащи от светлина, чийто поток се поддържаше в точно равновесие от невидимата сила на частични диференциали.

Ново раздвижване в задната част на аудиторията. Няколко от студентите излизаха. Гордън остави тебешира.

— Предполагам, че не можете да се съсредоточите при тези обстоятелства — отстъпи той. — Ще продължим следващия път.

Единият от близнаците стана да си тръгва и каза на другия:

— Линдън Джонсън. Господи, тоя може да ни довърши.

Гордън се върна в кабинета си и остави бележките от лекцията си. Беше уморен, но предполагаше, че би трябвало да намери някой телевизор и да погледа. Последната седмица бе лудница от интервюта, предизвикателства от други физици и удивително внимание от страна на електронните медии. Всичко това го изтощи до крайност.

Той си спомни, че в студентския център до плажа имаше телевизор. Пътят дотам с шевролета му отне само няколко минути. По улиците като че ли нямаше много хора.

Студентите се бяха скупчили в три редици около телевизора. В момента, в които Гордън влезе и застана в дъното на стаята, Уолтър Кронкайт казваше:

— Повтарям, от болницата „Паркланд Мемориъл“ все още няма определено изявление за състоянието на президента. Един свещеник, току-що излязъл от операционната, бил чут да казва, че президентът умирал. Това обаче не е официално изявление. Свещеникът признал, че на президента е било дадено последно причастие.

Гордън попита студента до него:

— Какво се е случило?

— Някакъв тип го застрелял от склад за учебници, така казаха.