Грегъри Бенфорд - Пейзажите на времето

Цивилният детектив, който водеше групата, поклати глава.

— Нищо, докато не…

— Хей, почакайте! — Беше тинейджърът и високият му, кънтящ глас накара всички да спрат. Цивилният, вдигнал ръка с длан насочена напред към камерата, погледна назад през рамото си. — Вие, ченгета, достатъчно ме побъркахте — каза момчето и си проби път напред. Полицаите отстъпиха пред него и продължиха да отблъскват тълпата назад. Той се приближи до детектива. — Вижте, арестуван ли съм или що?

— Ами, не, вие сте под охрана…

— Добре, тъй си и помислих. Виждате ли това? К’во е, телевизионна камера, нали? Вие, момчета, не трябва да ме пазите от нея, нали?

— Не, вижте, Хейс — искаме да ви махнем от тази улица. Възможно е да има…

— Казвам ви, онзи тип беше сам. Няма никой друг, от когото да се страхувате. И ще приказвам с тея момчета от телевизията, ’щото съм свободен гражданин.

— Вие сте непълнолетен — колебливо започна цивилният, — и ние трябва да…

— Това са глупости. Ето… — Той протегна ръка зад полицая и сграбчи микрофона. — Виждате ли? Никакъв проблем. — Неколцина от близкостоящите изръкопляскаха. Детективът хвърли неуверен поглед наоколо.

— Не искаме да давате… — започна той.

— Какво се случи там? — изкрещя някой.

— Много неща — извика в отговор Хейс.

— Видяхте ли онзи човек да стреля?

— Всичко видях, човече. Видях оня тип, да. — Той се втренчи в камерата. — Аз съм Боб Хейс и видях всичко. Ще ви го кажа. Боб Хейс от гимназията „Томас Джеферсън“.

— Колко изстрела бяха? — попита един глас иззад камерата, като се опитваше да върне Хейс на въпроса.

— Три. Вървях по коридора навън, когато чух първия. Онзи долу си ядеше обяда и ме прати да донеса некви списания, дето ги били складирали там. Тъй че ги търсех и чух пукотевицата.

Хейс замълча — очевидно се наслаждаваше на вниманието.

— И? — каза някой.

— Веднага разбрах, че е от пушка. Тъй че отварям вратата, откъдето се разнася. Виждам ония пилешки кости върху картонена кутия, сякаш някой е обядвал там. После виждам оня тип, клекнал и насочил пушката през прозореца. Беше я подпрял на рамката за опора. И той се бе облегнал на некви кутии.

— Осуалд ли беше това?

— Тез момчета казаха, че така му било името. Аз не съм го питал — ухили се Хейс. Някой се изсмя. — Тръгвам към него и бум — той пак стреля. Чувам някой да вика навън. Изобщо не си помислям нищо, просто вървя към него. Прескачам онез кутии и се хвърлям връз него. Точно тогаз пушката пак гръмва, точно кат го удрям. Играл съм футбол и знам как да се оправям.

— Взехте ли му пушката?

Хейс отново се ухили.

— По дяволите, не, човече. Смачках го в рамката на прозореца. После се дръпнах назад, за да направя място и му фраснах един страничен. Той съвсем забрави за оназ пушка. Пак го фраснах и той изцъкли очи. Сдаде багажа, човече.

— В безсъзнание ли изпадна?

— Естествено. Аз се справям добре, приятел.

— После е пристигнала полицията.

— Да, щом оня тип излезе извън играта, погледнах през прозореца. Видях всички онез ченгета да гледат към мен. Махнах им и извиках да им кажа къде съм. Веднага се качиха.

— Видяхте ли, когато линкълнът на президента изчезна с пълна скорост?

— Изобщо не знаех, че е имало некъв си президент. Просто много движение, туй е всичко. Помислих си, че е некъв парад. За Деня на благодарността или нещо подобно, нали знаете. Дойдох тук, ’щото ме прати господин Айкън, нашият учител по физика.

Тълпата около Хейс не издаваше нито звук. Момчето беше роден актьор, гледаше право към камерата и играеше пред публиката. Човекът зад камерата попита:

— Разбирате, че може да сте предотвратили успешен опит за покушение срещу живота на…

— Да, това е удивително. Страхотно. Но нали знаете, аз си нямах никва представа. Дори не знаех, че е в града. Ако бях знаел, щях да сляза да видя него и Джаки.

— Не сте ли видели Осуалд преди? Не сте ли разбрали, че има пушка и…

— Вижте, както казах, бях долу, за да донеса некви списания. Господин Айкън прави оня специален двудневен проект за допълнителното финансиране за курса ни по физика на колежанско равнище. Отнася се за нещата в онуй списание, „Синиър Сколастик“. Господин Айкън, той ми каза да дойда тук и да му го занеса за уроците следобед. Там имало нещо за, нали знаете, тоя, хм, сигнал от бъдещето и…

— Изстрелите — колко от тях го улучиха?

— Кого да улучат?

— Президента!

— По дяволите, не знам. Той първо стреля два пъти. Аз го фраснах точно преди третия.