Грегъри Бенфорд - Пейзажите на времето

Пени го извика. Беше влязла навътре. Той я последва. Правеше го за пръв път, но това нямаше никакво значение. Те изплуваха зад вълните и останаха да чакат прииждането на следващата голяма. Тя се движеше величествено бавно. Тъмносинята линия се удебели и нарасна. Гордън я наблюдаваше и преценяваше къде ще се разбие. После се хвърли напред с бързи удари с ръце и крака. Пени го изпревари. Той усети, че нещо го издига нагоре и водата пред него пропадна. Разнесе се грохот и той се устреми напред все по-бързо. Размаха ръце и се наведе наляво. Пръски замъглиха очите му. Той премигна. После разсече повърхността на вълната и се заби в стена от вода, която се пенеше и кипеше към брега.

1998 г.

Джон Ренфрю остана в лабораторията през цялата нощ. Агрегатът работеше и той категорично нямаше да го спре, докато не свършеше горивото. Ако го стореше, не можеше да е сигурен, че отново ще успее да го запали. По-добре беше да продължи и да види какво ще стане. За да не съжалява после.

Той сбърчи лице. Да види какво ще стане ли? Или е станало? Или би могло да стане? Човешкият език не бе подходящ за физика. Глаголът „съм“ не можеше да се склони така, че да отрази виещия се смисъл на времето. Езикът не можеше да се завърти на оста на физиката, не можеше да се приложи усукващ момент, който да накара парадоксите да се разтворят в подреден, безкрайно въртящ се цикъл.

Беше пуснал лаборантите да си вървят. У дома имаха нужда от тях. Навън, на „Котън“, нямаше никакви велосипеди, никакво движение. Семействата си бяха вкъщи, грижеха се за болните или бяха избягали в провинцията. През нощта бе започнал да усеща болката от дизентерията. Навярно от разяждащото вещество от облаците, предполагаше той. Пиеше бутилиран плодов сок и ядеше пакетирани храни от кафетерията. Беше тук от два дни, сам, без да спира, за да си отиде вкъщи да се преоблече. Светът, какъвто го познаваше, се разпадаше, това поне ясно можеше да се види през прозорците на лабораторията. От ранна сутрин в далечината се виеше мазен дим — очевидно никой не се опитваше да угаси пожара.

Той внимателно настрои апаратурата. Чук-чук. Чук-чук. Равнището на тахионовия шум оставаше постоянно. Предаваше новото съобщение за процеса с неврообвивката вече от дни, като от време на време излъчваше еднообразните координати на НД и ДК. От лондонския си кабинет Питърсън му беше продиктувал нови биологически изречения. Гласът му звучеше напрегнато и припряно. Съдържанието на съобщението, доколкото Ренфрю можеше да разбере, обясняваше причината. Ако групата от Калифорния бе права, това нещо можеше да се разпространи по облаците с невероятна скорост.

Ренфрю търпеливо почукваше с Морзовия си ключ, като се надяваше, че фокусирането му е правилно. Беше толкова дяволски трудно да разбереш дали си насочил лъча. Една съвсем малка грешка водеше до грешно x, а оттук и до грешно t. Веднъж бяха успели — доказваше го банковият сейф на Питърсън. Но как да провери сега дали пулсиращите реотани не се забавят дори само с една микросекунда, или пък опасващите полета не отклоняват лъча дори само с един градус наляво? Можеше да вярва единствено на собствените си изчисления. Носеше се по течението в свят, в който t бе времето, чаят беше блудкав, x заместваше пространството, неизвестното, което се носеше във въздуха над него, един мимолетен модел.

Той рязко се отърси от мислите си. Лабораторният стол убиваше задника му. Сега там имаше по-малко тлъстина, сигурно бе отслабнал. Трябваше да добави още малко баласт, да.

Чук-чук-чук — ритмично напяваше Морзовият ключ. — Чук-чук.

Може би отслабването му обясняваше защо стаята се мърда и разтяга, докато я гледаше. За Бога, чувстваше се уморен. В душата му се надигаше изтощен гняв. Седеше тук и чук-чук-чукаше биологическите неща, координатите и всичко останало съвсем безлично и — вече бе сигурен в това — в края на краищата, съвсем безполезно. Страшно отегчително, така си беше. Той се протегна, прекъсна разпознавателната парола, която предаваше редовно и отново започна да я излъчва. Но този път прибави няколко свои собствени забележки за това как бе започнало всичко, за идеите на Маркъм, за безсърдечното копеле Питърсън и така нататък, чак до катастрофата и смъртта на Маркъм. Чувстваше се добре да предава всичко това, да чука думите на Морза, както ги мислеше. Разказваше историята с обикновени изречения, а не в сбития телеграфен стил, който бяха възприели, за да сгъстят биологическата информация. Усещането му доставяше истинско удоволствие, наистина. Цялата проклета работа беше безсмислена, така или иначе лъчът се изливаше в някаква неподозирана космическа миша дупка, тъй че защо да не си достави това последно удоволствие? Чук-чук. Това е историята на живота ми, приятел, написана върху главичка на топлийка. Чук-чук. В пустотата. Чук-чук.