Грегъри Бенфорд - Пейзажите на времето

— Боже мой, Гордън.

— Да. Боже мой, наистина.

Последва миг на мълчание. Тя остави ксерокса върху кухненската маса и продължи да обезкостява пилето, което бе започнала. — Е, това би трябвало да ти свърши работа за повишението.

— Дяволски сигурно — с някакво облекчение отвърна Гордън.

— И може би… — погледна го косо тя, — може би пак ще почувстваш желание за живот. — Изречението беше започнало добре, но накрая в гласа й се прокрадна горчива нотка. Гордън отегчено сви устни.

— Ти не ме облекчи с нищо.

— Има си граници, Гордън.

— Ъ-хъ.

— Аз не съм твоята проклета женичка.

— Да, преди известно време го направи кристално ясно.

Тя изсумтя, стисна устни толкова силно, че побеляха и избърса ръце в книжна салфетка. После се протегна и включи радиото. Разнесе се мелодия на Чъби Чекър. Гордън пристъпи напред и го изключи. Пени го погледна, без да каже нищо. Гордън взе ксерокса и го прибра в джоба на сакото си, като преди това внимателно го сгъна.

— Мисля, че ще отида да почета — рече той.

— Направи го — отвърна Пени.

През целия следобед на 7 ноември равнището на шума нарастваше. През повечето време той заглушаваше сигнала. Гордън получаваше по някоя и друга дума тук-там, много ясни координати НД 18 5 36 ДЕК 30 29.2 и това беше всичко. Сега координатите имаха смисъл. Нататък в бъдещето те щяха точно да бележат точка, която сега като че ли бе в небето. Звездният връх беше средно аритметично от движението на слънцето. След трийсет и пет години Земята щеше да е близо до това място. Гордън чувстваше известно облекчение, докато наблюдаваше неравномерното трептене на стрелката. Сега всички парчета от мозайката се нареждаха. Цинс можеше да потвърди поне част от това. Въпросът вече беше как да представи данните, как да изгради необорима позиция, която не биха могли да отхвърлят с презрително махване с ръка. Директна статия във „Физикъл Ривю“? Това щеше да е стандартният подход. Времето за публикуване в това списание обаче, бе най-малко девет месеца. Би могъл да я пусне във „Физикъл Ривю Летърс“, но материалите там трябваше да са кратки. Как би могъл да обобщи всички експериментални подробности, плюс съобщенията? Гордън мрачно се усмихна. Беше получил невероятен резултат, а се колебаеше как да го представи. Идиотизъм.

Пени донесе на масата ножове и вилици, Гордън нареди чиниите. Транспарантите пропускаха жълти снопове слънчеви лъчи. Тя грациозно се движеше на тази светлина. Лицето й беше замислено.

Започнаха да се хранят в мълчание. И двамата бяха гладни.

— Днес си мислих за твоите експерименти — колебливо започна тя.

— Да?

— Не ги разбирам. Да мисля за времето по начин…

— И аз не виждам никакъв смисъл. Обаче е факт.

— А фактите стоят над всичко.

— Ами, естествено. Някак си обаче чувствам, че гледаме на това по неправилен начин. Пространство-времето сигурно не функционира така, както смятат физиците.

Тя кимна и все още замислена, разрови картофите в чинията си.

— Томас Улф. „Време, мрачно време, потайно време, завинаги течащо като река.“ Спомням си това от „Паяжината и скалата“.

— Не съм я чел.

— Днес потърсих едно стихотворение на Добсън, като си мислех за теб. — Тя извади от книгите си някакъв лист и му го подаде.

Той се засмя.

— Да, нещо такова. — Гордън ентусиазирано впи зъби в наденичката.

— Мислиш ли, че хората като Лейкин ще продължат да оспорват работата ти?

Той замислено задъвка.

— Ами, в най-добрия смисъл, аз се надявам да го направят. Всеки резултат в науката ежедневно трябва да се подлага на критика. Резултатите трябва да се проверяват и преосмислят.

— Не, исках да кажа…

— Знам, дали ще се опитат да ме повалят по гръб. Надявам се да го направят. — Той се ухили. — Ако прекрачат границите на оправдания научен скептицизъм, ще трябва просто още повече да се изложат.

— Е, аз се надявам, че няма.

— Защо?

— Защото… — Гласът й секна. — … на теб ще ти е трудно, а аз повече не мога да понеса въздействието, което ти оказва всичко това.

— Мила…

— Не мога. Нервите ти бяха опънати като струни през цялата есен и зима. А когато се опитвах да се справя с това, не успявах да стигна до теб и започнах да се държа рязко, и…

— Мила…

— Нещата стават толкова невъзможни. Аз просто…

— Господи, знам. Увличам се.

Пени тихо каза:

— И аз…

— Започвам да мисля за някой проблем и за други неща, други хора и те просто като че ли изпълват целия ми хоризонт.