Грегъри Бенфорд - Пейзажите на времето

Една сутрин, в понеделник, 5 ноември, той отиде на работа късно. Беше влязъл в безсмислен спор с Пени по някакви незначителни домакински въпроси. Включи радиото на колата, за да се разсее. Водещата новина бе, че Мария Гьоперт Майер от КУЛХ е спечелила Нобелова награда по физика. Гордън остана толкова зашеметен, че едва се възстанови навреме, за да завие на върха на Тори Пайнс роуд. Един линкълн му изсвири с клаксон и шофьорът — мъж с шапка, който караше с включени фарове — му хвърли свиреп поглед. Майер бе спечелила наградата заради черупчестия модел на ядрото. Поделяше си я с Юджийн Уигнър от Принстън и с Ханс Йенсен, немец, измислил черупчестия модел приблизително по едно и също време с Мария.

Същия следобед университетът даде пресконференция. Мария Майер се държеше плахо и тихо отговаряше на пороя от въпроси. Гордън отиде да погледа. Задаваните въпроси бяха предимно тъпи, но това се очакваше. Милата жена, която го беше спряла, за да го пита за резултатите му, докато всички останали от катедрата го игнорираха, сега бе носител на Нобелова награда. Трябваше му време, за да го осъзнае. Внезапно изпита усещането, че нещата се сливат на това място, в този момент. Извършваните тук изследвания бяха важни. Тук бяха семейство Кароуей с техните загадъчни квазари, редиците от частици на Гел-Ман, мечтите на Дайсън, Маркузе, Мария Майер и новината, че пристига Джонас Силк, за да създаде институт. Ла Хола беше възлов център. И той бе благодарен, че е тук.

6 ноември 1963 г.

Силата на сигнала рязко се повиши и навярно имаше цели пасажи за теорията на Уилър-Фейнман. Гордън се обади на Клаудия Цинс, за да разбере дали групата в Колумбия получава същите резултати.

— Не, вече от пет дни няма нищо — отвърна тя. — Първо имахме повреда в апаратурата. После студентът се разболя от грип — онзи, който се занимаваше с въпроса. Струва ми се, че беше преуморен. Онези периоди от време, които ти ни даде — това са десет-дванайсет часа в лабораторията, Гордън.

— Искаш да кажеш, че не сте получили нищо?

— Не и през последните дни, не.

— Не можеш ли да взимаш част от данните лично?

— Ще го направя, утре започвам. Имам и друга работа, нали знаеш.

— Да, естествено. Искам да получа някакво потвърждение, това е всичко.

— Вече го имаме, Гордън. На ефекта, искам да кажа.

— Не само ефектът е важен. Клаудия, прегледай пак онези сигнали. Помисли какво могат да означават.

— Гордън, смятам, че все още не знаем достатъчно, за да…

— Добре, по принцип съм съгласен. Повечето от моите данни са истински хаос. Фрагменти. Парчета от изречения. Формули. Но във всичко има някаква логика.

Гласът й възприе прецизната, професионална яснота, която той си спомняше от студентството си.

— Първо данните, Гордън. После може би ще си позволим някаква теория.

— Да, права си. — Той разбираше, че не трябва да спори с нея за методиката на експерименталната физика. Възгледите й бяха доста непреклонни.

— Обещавам ти, ще започна утре.

— Добре, но дотогава сигналът може да изчезне. Искам да кажа…

— Не прекалявай, Гордън. Утре започваме отново.

Започна да се получава след по-малко от три часа, скоро след обяд във вторник, 6 ноември. Имена, дати. Разпространяващият се цъфтеж. Фразите, които го описваха, бяха сбити и напрегнати. Отделни части бяха неразбираеми. Липсваха букви. Един дълъг пасаж обаче, обясняваше как са започнали експериментите и кой се занимава с тях. Тези изречения бяха по-дълги, по-спокойни и почти в разговорен тон, като че ли някой просто сигнализираше каквото му дойде наум.

… СЕГА КОГАТО ГО НЯМА МАРКЪМ И ПРОКЛЕТИЯТ ТЪП РЕНФРЮ ВЪРШИ ЦЯЛАТА РАБОТА В СКРОМНИЯ НИ ПЛАН НЯМА БЪДЕЩЕ НИТО ПЪК МИНАЛО ПРЕДПОЛАГАМ ЧЕ ТОВА НЕ МОЖЕ ДА СЕ ОПИШЕ НО ИДЕЯТА ЩЕШЕ ДА СЕ ПОЛУЧИ АКО…

Последва неразбираем шум. Дългият пасаж изчезна и не се появи пак. Отново продължи сбитата биологическа информация. Имаше липсващи думи. Шумът се издигаше като бушуващо море. В последните изречения се долавяше неизказана нотка на отчаяние.

Когато Гордън влезе в кухнята, Пени видя нещо различно на лицето му. Вдигнатите й вежди безмълвно го питаха.

— Днес го получих. — Той сам се изненада от спокойния, безстрастен начин, по който можеше да го каже.

— Какво си получил?

— Отговора, за Бога.

— О.О.

Гордън й подаде ксерокс-копие от лабораторния си дневник.

— Значи наистина е така, както мислеше?

— Очевидно. — Сега в него се усещаше спокойна увереност. Не изпитваше разяждаща нужда да каже каквото и да е за резултата, никакво напрежение, нито дори намек за маниакалното въодушевление, което беше очаквал. Фактите най-после бяха налице и можеха сами да говорят за себе си.