Грегъри Бенфорд - Пейзажите на времето

— Защо казваш „тривиално“? Защо не кажеш просто, че не е толкова лесно?

— Ами, нали знаеш, това е физически термин…

— Да, „физически термин“. Използваме доста такива жаргонни думи. Чудя се дали те понякога не скриват нещата, вместо да ги изясняват.

Купър му отправи озадачен поглед.

— Предполагам, че си прав.

— Не бъди толкова неуверен — весело каза Гордън. — Можеш да си вървиш вкъщи. Аз ще ти спасявам задника.

— Хм, добре. — Купър колебливо тръгна към вратата. — Щом казваш…

— Ще се видим на бойното поле — вместо сбогуване му рече Гордън.

Беше написал около една четвърт от първия вариант на статията си за „Сайънс“, когато на вратата му се почука. Спря се на „Сайънс“, защото списанието бе голямо и престижно и отпечатваше материалите сравнително бързо. Публикуваха дълги статии, така че той можеше да изложи целия въпрос на едно място, като натрупа всички доказателства на толкова висока купчина, че никой да не може да я събори. Вече се беше консултирал с Клаудия Цинс. Тя щеше да публикува съобщение по същия въпрос, с което да потвърди част от наблюденията му.

— Здравейте. Може ли да влезем? — Бяха близнаците първокурсници.

— Ами, вижте, доста съм зает…

— Сега е приемният ви час.

— Нима? А, да. Е, какво искате?

— Проверили сте някои от разработките ни погрешно — каза единият от тях. Това безапелационно заявление сепна Гордън. Беше свикнал с малко по-скромно поведение от страна на студентите.

— О? — отвърна той.

— Да. Вижте… — Единият от тях започна бързо да пише по черната дъска, без да обръща внимание на бележките, които Гордън бе надраскал, за да скицира плана на статията си. Гордън се опита да проследи доказателството на близнака.

— Внимателно с нещата, които съм написал там. — Близнакът се намръщи към пречещите му редове.

— Добре — демократично са съгласи той и започна да пише покрай тях. Гордън насочи вниманието си към скорострелните изречения за функциите на Бесел и за условията, ограничаващи електрическото поле. Трябваха му пет минути, за да поправи грешката на близнака. Никога не беше сигурен с кого от двамата разговаря. Бяха абсолютно еднакви. Веднага щом единият свършваше, другият се хвърляше в атака с ново възражение, обикновено изречено с няколко загадъчни думи. Гордън ги намираше за изключително досадни. След още десет минути, през които те започнаха да го разпитват за изследванията му и за това колко пари получава един асистент, той накрая се избави от тях, като се оправда с главоболие. Това, плюс три многозначителни погледа към часовника му, най-после ги разкара. Докато затваряше вратата, някакъв друг глас извика:

— Почакайте! Доктор Бърнстейн!

Гордън неохотно я отвори. Мъжът от Ю Пи Ай пристъпи вътре.

— Знам, че не искате да ви безпокоят, професоре…

— Точно така. Тогава защо ме безпокоите?

— Защото проф. Рамси току-що ми разказа историята. Ето защо.

— Каква история?

— За вас и онези полимери. Откъде сте взели образа. Как сте искали да го запазите в тайна. Знам всичко. — Лицето на мъжа сияеше.

— Защо ви го е казал Рамси?

— Аз сам разбрах някои неща. Той не успя да скрие всички кръпки в историята си. Не е много добър лъжец, този Рамси.

— Предполагам, че е така.

— Не искаше да ми казва нищо. Но аз си спомних за онази история, в която бяхте замесен преди известно време.

— Сол Шрифър — с внезапна умора рече Гордън.

— Да, точно той. Просто събрах две и две. Отидох да се срещна с Рамси за още някои подробности и по средата го гръмнах с това.

— И той, естествено, веднага се е раздрънкал.

— Познахте.

Гордън изтощено се отпусна на стола си и се загледа в човека от „Юнайтид Прес Интернешънъл“.

— Е? — попита мъжът и извади бележник. — Ще ми разкажете ли, професоре?

— Не обичам да ме изнудват.

— Съжалявам, ако съм ви обидил, професоре. Не ви изнудвам. Просто малко подуших наоколо и…

— Добре, добре. Прекалено чувствителен съм по този въпрос.

— Все някога щеше да се разбере, нали знаете. Откритието на Рамси и Хъсинджър засега изобщо не е привлякло вниманието на вестниците. Но е важно. Хората ще чуят за него. Вашето участие може да се окаже ценно.

Гордън замислено се засмя.

— Може да се окаже ценно… — повтори той и отново се засмя.

Мъжът се намръщи.

— Хей, вижте, ще ми разкажете, нали?

Гордън усети как в тялото му се просмуква странна умора. Той въздъхна.

— Предполагам… предполагам, че ще го направя.