Тя остана в скривалището си.
Войниците не познаваха Исус Пиетро по физиономия, но неминуемо щяха да се досетят кой е пред тях. Само двама или трима от придружаващите го бяха чистокръвни екипарии. Шофьорите им, включително и неговият, предвидливо бяха останали при колите. Исус Пиетро се държеше изключително предпазливо, озърташе се на всяка стъпка и гледаше да не препречи пътя на някой от останалите екипарии.
В резултат на това полезрението му се оказа блокирано, когато Милард Парлет, потомък по права линия на първия капитан на „Планк“, отвори капсулата и бръкна вътре. Той видя, че патриархът вдига нещо към светлината, за да го разгледа по-добре.
Това беше правоъгълен предмет със заоблени краища, опакован в еластичен материал, сега вече разкъсан. Основата му беше метална, а върхът бе излят от някаква сплав — далечен наследник на стъклото, твърда като легирана стомана и прозрачна като бистра вода. Вътре плуваше нещо безформено.
Исус Пиетро почувства, че долната му челюст увисва. Той напрегна поглед, миглите му затрептяха от напрежение, а зениците му се разшириха. Да, вече знаеше какво е това. Същото, за което се говореше в лазерното съобщение отпреди шест месеца.
Голям дар, но и голяма опасност.
— Това ще бъде нашата най-строго охранявана тайна — произнесе Милард Парлет с глас, напомнящ скърцаща врата. — Нито думичка не бива да бъде изпускана. Ако колонистите разберат какво е пристигнало, ще вдигнат вой до небесата. Ще трябва да предупредим Кастро… Кастро! Къде, в името на Мъгливите Демони, е Кастро?
— Тук съм, сър.
Поли прибра фотоапарата в калъфа и започна да се прокрадва навътре в гората. Беше направила няколко снимки, две от тях, с помощта на телеобектив позволяваха да се разгледа и предметът в стъкления похлупак. Тя самата не успя да го направи, но снимките щяха да разкрият нужните подробности. Тя се изкатери на едно дърво, провесила апарата на шията си. Гъстите листа и клоните затрудняваха придвижването й, но затова пък представляваха чудесно скривалище. Когато най-сетне спря, усещаше натиска на жилавите листа по цялото си тяло. Тук беше тъмно като в пещерите на Плутон.
След няколко минути долу щеше да гъмжи от полицаи. Изпълнителите изчакваха единствено отпътуването на екипариите за да започнат претърсването на района. За Поли не беше достатъчно само да стане невидима. Необходимо бе да е зад плътен слой листа, който да спира инфрачервеното излъчване на тялото й.
Едва ли би могла да се обвинява, задето бе изпуснала капсулата. Синовете на Земята не бяха в състояние да разшифроват напълно лазерното съобщение, но за екипажа това не представляваше никаква трудност. Те знаеха колко е ценна капсулата. Сега вече и Поли го знаеше. А когато и останалите осемнадесет хиляди колонисти научат какво е имало вътре…
Настъпи нощта. Полицаите-изпълнители бяха събрали всички колонисти, открити в района. Нито един от тях не беше видял капсулата след приземяването й и след краткия разпит всички бяха освободени. Сега полицаите, въоръжени с инфрачервени детектори, се разгърнаха във верига. В горичката, където се бе притаила Поли, те откриха няколко разхвърляни инфрачервени петна и всички до едно бяха обработени с ултразвукови парализатори. Поли така и не разбра, че е стреляно по нея. Когато се събуди на следващата сутрин, тя установи с облекчение, че все още е в скривалището си. Почака търпеливо до обед, след това се отправи към моста Бета-Гама, скрила фотоапарата в кошницата с гъбите.
Глава 2
Синовете на Земята
От камбанарията на Кембълтаун долетяха четири оглушителни звънтящи удари. Звуковите вълни пресякоха града без да отслабват и се понесоха през полето и пътищата. Когато стигнаха шахтата, вече едва се долавяха. Но хората и тук вдигнаха глави и оставиха инструментите.
Мат си позволи първата усмивка през този ден. Вече усещаше вкуса на студената бира.
От миньорската шахта надолу по склона се виеше велосипедна пътечка. Когато Мат най-сетне стигна „Цилер“, кръчмата бе започнала да се пълни. Поръча си цяла халба, както обикновено, и я изпи на един дъх. Докато надигаше втората вече почувства приятно замайване. Забави темпото и се загледа в прииждащите тълпи от зажаднели работници.
Утре е събота. В продължение на два дни и три нощи ще може да забрави хлъзгавите малки чудовища, с които си изкарваше прехраната.
Неочаквано нечий лакът се вряза в хълбока му. Не му обърна внимание, навикът хората да се блъскат и настъпват беше пренесен от неговите предци чак от Земята и тук го съхраняваха грижливо. Но лакътят го блъсна повторно тъкмо когато вдигаше чашата към устата си. Усетил стичащата се по брадата студена бира Мат завъртя глава с намерение да направи сдържана забележка на досадника.
Читать дальше