Лари Нивън: Дар от Земята

Един П-образен лост завъртя на 180-градуса товарния отсек, така че и той да гледа напред. Макарата отново се разви, бавно, до пълната си дължина.

Конусовидното поле наново се активира. Двигателите изреваха с цялата си мощност и от соплата им бликнаха дълги водородни и хелиеви огнени езици, които сега пронизваха самото поле.

На разстояние 8.3 светлинни години от Слънцето, почти директно между него и Тау Кит, се намираше двойното червено джудже Л726–8. Главната му особеност се състоеше в това, че съставящите го звезди бяха с най-малката маса от всички, известни на хората. Но въпреки това те бяха достатъчно тежки, за да съберат неголяма газова обвивка. Рамроботът започна да изпитва нарастващо съпротивление, когато полето му навлезе във външния слой на тази обвивка.

Скоростта му намаляваше прогресивно. Вселената се разтегна отново, звездите възвърнаха нормалните си цветове и очертания. На 11.9 светлинни години от Слънцето и на сто милиона мили над звездата Тау Кит, машината увисна неподвижно в космоса. Генераторът й угасна окончателно. Прибра се вътре. Цял набор от разнообразни сетива започнаха да изучават небето.

Роботът се раздвижи отново. От него се очакваше да достигне предначертаната цел с горивото, съхранено във вътресистемния резервоар.

Тау Кит е звезда от клас J8, приблизително с четиристотин градуса по-студена от Слънцето и излъчваща с около 45% по-малко светлина. Планетата Планината Ягледай следваше своята орбита на шейсет и пет милиона мили от местонахождението на рамробота — свят без луни, следващ почти правилна окръжност.

Рамроботът започна да се приближава към нея. Сближаваше се предпазливо, тъй като в компютъра му беше програмиран алгоритъм за поправка на грешките. Сетивата на робота непрестанно следяха космоса.

Температура на повърхността: 600 градуса по Фаренхайт, с незначителни колебания. Атмосфера: плътна, непрозрачна, непосредствено над повърхността отровна. Диаметър: 7650 мили.

Над хоризонта се показа нещо. Във видимия спектър на светлината то наподобяваше остров сред море от мъгла. Топографски представляваше поредица от широки, плоски плата, разделени от стръмни склонове. Но рамроботът наблюдаваше не само във видимия спектър. Там долу температурата бе почти като на Земята, въздухът бе съвсем годен за дишане при налягане, приблизително равно на земното.

Освен това от платото се излъчваха два насочващи радиосигнала.

Сигналите бяха приети. Дори не се наложи да избира на кого от тях да отговаря, тъй като ги делеше разстояние не повече от половин миля. В действителност сигналите се излъчваха от двата бавнохода на Планината Ягледай, а дистанцията между тях бе запълнена от грамадната маса на Болницата, така че космическите кораби вече не бяха космически кораби, а странни наглед кули над нещо като невисок метален замък. Но рамроботът нито знаеше, нито се интересуваше от това.

Важното беше самото наличие на сигнали. Рамробот 143 започна да се спуска.

Подът под краката му вибрираше, а от всички страни се чуваше равномерен, притъпен грохот. Исус Пиетро Кастро вървеше по криволичещите, пресичащи се, лабиринтоподобни коридори на Болницата. Въпреки че ужасно бързаше, нито за миг не му хрумна да се затича. В края на краищата той не беше в гимнастическия салон. Вместо това се движеше като слон, който не може да препуска, но развива достатъчно скорост, за да смаже изпречил се на пътя му човек. Свел глава надолу, той крачеше толкова широко, колкото му позволяваха краката. Очите му бяха вперени заплашително някъде напред, а гангстерските му мустаци и посивялата коса странно контрастираха с мургавата му кожа. Полицаите-изпълнители заставаха мирно, когато минаваше край тях и отскачаха от пътя му с бързината на пешеходци пред бясно носещ се автобус. Дали се бояха повече от неговия чин, или изпитваха страхопочитание пред едрото му, непоколебимо туловище? Сигурно никой от тях не знаеше отговора.

Пред голямата каменна арка, оформяща главния вход на Болницата, Исус Пиетро вдигна очи нагоре, за да разгледа синьо-бялата искра в небето над него. Тя премигна тъкмо в момента, когато я откри. Няколко секунди след това оглушителният грохот утихна.

Джипът вече го очакваше. А и как иначе, някой щеше ужасно да съжалява, ако се беше наложило да почака дори минута. Той седна и шофьорът-изпълнител мигом подкара, без да изчаква нареждания. Болницата остана назад, с нейните високи стени и обкръжаващата я защитна ивица земя.