Лари Нивън: Дар от Земята

А може би все още падаше?

Исус Пиетро, Глава на Изпълнението, не без видимо усилие направи крачка назад. Понякога безформената мъгла предизвикваше странни халюцинации и още по-странни мисли, съвсем като онзи причудлив тест на Роршах, за който бяха нужни само бял лист и мастило. Неведнъж Исус Пиетро се бе улавял да мисли, че когато удари неговият час, би желал да свърши по същия начин. Макар това да се смяташе за измяна.

Майорът срещна погледа му с неохота.

— Защо допуснахте този човек да ви се измъкне? — попита го Исус Пиетро.

Майорът разпери ръце.

— Скри се сред дърветата за няколко минути. Още толкова ни беше необходимо за да го открием, когато се втурна към ръба.

— Как е стигнал дърветата? Не, не ми обяснявайте по какъв начин ви се е измъкнал. Кажете ми защо колите ви не съумяха да го пресрещнат преди да стигне гората?

Майорът се подвоуми секунда повече от допустимото.

— Играли сте си с него — продължи Исус Пиетро. — Изключено е било да се добере до другарите си, нито е можел дълго да се крие от преследвачите си и затова сте решили да се позабавлявате.

Майорът сведе поглед.

— Вие ще заемете неговото място — отсече Исус Пиетро.

На детската площадка имаше трева, дървета, люлки и пързалки и една разнебитена, наподобяваща строително скеле въртележка. Училището я заобикаляше от три страни, едноетажна сграда от строителен корал, цялата боядисана в бяло. Четвъртата й страна, защитена с висока ограда от домашни лиани, извиващи се около дървени колове, беше самият ръб на плато Гама, чийто стръмен склон се издигаше високо над плато Делта и езерото Дейвидсън.

Матю Лей Келер седеше под едно водоразделно дърво и размишляваше. Другите деца играеха наоколо без да му обръщат никакво внимание. Не го забелязваха и двамата дежурни учители. Хората обикновено не обръщаха внимание на Матю, когато искаше да остане сам.

Нямаше го вече чичо Мат. Избрал бе, съвсем доброволно, една толкова страшна участ, че нито един от възрастните не пожела да говори за нея.

Вчера, преди залез-слънце, полицаите-изпълнители нахлуха в къщата им. На тръгване отведоха големия, добродушен чичо Мат. Матю, който знаеше, че ще го закарат в Болницата, направи безуспешен опит да спре едрите, униформени мъжища, но те го отстраниха, едновременно вежливо и решително, и осемгодишното момче не успя да ги задържи дори за минута. Пчела, бръмчаща гневно пред четири танка.

В някой от близките дни по стереовизора ще обявят присъдата на чичо му, заедно с обвиненията и кратък репортаж от екзекуцията. Но това вече нямаше значение. То само щеше да внесе още малко яснота. По-важното беше, че чичо Мат никога няма да се върне.

Остро пощипване в очите подсказа на Матю, че всеки момент ще се разплаче.

Харълд Лилард спря безцелното си търчене, когато си даде сметка, че е останал сам. Не обичаше да е самичък. Той беше на десет години, доста едър за възрастта си и се нуждаеше от компания край себе си. За предпочитане по-малки деца, които се поддаваха на управление. Харълд се огледа безпомощно и изведнъж забеляза дребна фигура под дървото в края на детската площадка. Достатъчно дребна. И достатъчно далече от дежурните.

Той се отправи нататък.

Момчето под дървото вдигна глава.

Харълд изгуби интерес към него. Помота се още малко с разсеян поглед и накрая се приближи до люлките.

Космическият рамробот-разузнавач номер 143 подмина Юнона в края на действието на линейния ускорител. Носейки се по инерция към междузвездното пространство, той приличаше на гигантско метално насекомо, сглобено набързо от подръчни материали. Въпреки това, ако се изключеше съдържанието на товарния отсек, той беше напълно идентичен със своите близо четирийсет предшественици. Носът му представляваше огромен генератор — масивен, снабден с дебела броня цилиндър с едрокалибрено сопло в средата. От двете му страни, върху странно съчленени метални конструкции, наподобяващи скръстени лапички на богомолка, бяха монтирани термоядрените двигатели, насочени на десет градуса встрани. Корпусът му беше съвсем малък и в него бяха разположени само компютърът и резервоарът с гориво за вътресистемно придвижване.

Юнона вече се скриваше зад рамробота, когато термоядрените двигатели изригнаха. В същия миг металическият кабел в кърмовия отсек на рамробота започна да се размотава. Дължината му достигаше трийсет мили и той бе изработен от подсилена синклерова молекулна верига. На другия край на кабела бе прикачена оловна капсула, чието тегло бе идентично с това на рамробота.