Лари Нивън - Дар от Земята

— Чакай да проверя. Ето.

Лени пое запалката и зашепна предпазливо:

— Ако видят светлината с нас е свършено. — Тя се наведе над жицата.

Мат приклекна до нея, закривайки пламъчето с тяло. Същевременно вдигна поглед нагоре и забеляза две сенки, които се движеха над стената. „Почакай!“ — дръпна я той за ръката, но беше закъснял. От запалката изригна ярко пламъче и затрептя на вятъра.

Главите внезапно изчезнаха.

— Бягай! — извика пресипнало Лени и го задърпа. — Край стената! — Мат я последва неохотно. — А сега лягай! — Той се просна по корем до нея. Недалеч зад тях се разнесе оглушителен взрив. Отгоре се посипаха ситни късчета метал и бетон, нещо ожули ухото на Мат и той неволно го плесна, сякаш беше досаден комар. Така и не му остана време да изругае. Лени го задърпа да става и двамата затичаха обратно. От стената се носеха уплашени викове и когато погледна нагоре, Мат зърна бясно мятащи се силуети. Изведнъж цялата околност се озари в ярка светлина.

— Тука! — Лени приклекна и без да пуска ръката на Мат запълзя напред. Докато я следваше, Мат дочу чаткането на щадящите куршуми в камънаците зад него.

Отворът от външната страна бе достатъчно голям, за да се промъкнат в него на четири крака. Бомбата вероятно е била с насочващ заряд. Но стената беше дебела и навътре дупката се стесняваше. Докато изпълзят през тясната цепнатина и двамата се изподраскаха до кръв. Тук също имаше светлини, толкова ярки, че очите на Мат започнаха да сълзят. Покрай вътрешната страна на стената се виждаха купчинки пръст, от които ухаеше на влажна земя.

— Мини — прошепна изненадано Мат. Противопехотни мини, предназначени да посрещнат всеки, решил да се покатери и скочи от стената. — Поласкан съм — довърши той, но не му беше до смях.

— Млъквай! — сряза го Лени и под неестествената светлина на прожекторите той забеляза как се променят очите й. Тя се извърна и затича, излизайки извън обсега му още преди да успее да реагира.

Около тях трополяха тежки военни обувки — всичките се носеха в бесен бяг към дупката в стената. Обкръжени са! И най-странното бе, че никой не правеше опит да спре Лени. Дори тези, които се изпречваха на пътя й спираха докато ги заобиколи и сетне продължаваха да тичат към стената.

Никой не направи опит да спре и Мат. Той беше достатъчно невидим, само дето изгуби Лени от погледа си. Тя бе единствената, която можеше да му каже как да открие Поли. Мат спря и се огледа, изгубен сред хаоса.

Хари Кейн разглеждаше намръщен тези две толкова различни ръце, принадлежащи на един и същи човек. И друг път беше виждал трансплантации, но никога не му бе попадал екземпляр като Милард Парлет — сякаш беше съшит от много и различни парчета.

— Това не е изкуствено, нали? — попита Лидия.

— Не. Нито пък е нормална трансплантация.

— Той вече трябва да идва в съзнание.

— Дойдох — промърмори Милард Парлет и Хари се отдръпна изненадан.

— Можете ли да говорите?

— Да. — Гласът на Парлет притежаваше типичната аристократична музикалност и напевност, но очевидно бе променен от действието на парализатора. Той произнасяше думите бавно, като се замисляше след всяка една. — Мога ли да получа чаша вода?

— Лидия, донеси му малко вода.

Докато тя помагаше на Парлет да пие Хари изучаваше внимателно лицето на пленника.

— Благодаря — каза той с поукрепнал глас. — Знаете ли, не трябваше да стреляте в мен.

— Доколкото разбирам, господин Парлет, имате да ни съобщите нещо важно.

— Вие сте Хари Кейн. Да, имам за вас интересна новина. Освен това възнамерявам да ви предложа една сделка.

— Готов съм да изслушам всякакви предложения. От какъв род е тази сделка?

— Ще разберете малко преди да приключа. Какво ще кажете, ако започнем с товара на последния рамробот? Разговорът ще има донякъде технически характер…

— Лидия, доведи Джей — тя изчезна безмълвно. — Искам нашият специалист да присъства на техническите разговори. Джей е малкият ни гений.

— Джейхоук Худ? Той също ли е тук?

— Изглежда знаете доста за нас.

— Така е. Изучавам Синовете на Земята далеч преди вие да се появите на този свят. Джейхоук Худ притежава ум като бръснач. Добре, нека го почакаме.

— Изучавате ни, така ли? И защо?

— По-късно ще се спрем и на този въпрос, Кейн. Ще ни е нужно малко повече време. Хрумвало ли ви е някога, че ситуацията на Планината Ягледай изглежда изкуствена, бих казал крехка?

— Пфу! Нямаше да мислите така ако знаехте за всички неуспешни опити, които съм положил, за да я променя.