Лари Нивън - Дар от Земята

— Извинения.

— С какво ще замените белите дробове? Да речем, че са разрушени от прекомерна употреба на цигари? Хайде де?

— Той е прав — намеси се Худ. — Тези четири дара от Земята не са нищо повече от първия щъркел. Как ще заменим нараненото око, смазания крак, артритната става? — Той кръстосваше из стаята с напрегната походка. — Ще са ни нужни поне няколкостотин различни нови изделия на генното инженерство преди органните банки да станат излишни. А дотогава…

— Добре, достатъчно — каза Хари Кейн и Худ замлъкна. — Парлет, признавам, че прибързах. Вие сте прав. Но ще ви дам една тема за размисъл. Да предположим, че всички колонисти на Планината Ягледай узнаят само фактите за товара на капсулата. Не вашите и на Худ изводи — само истината. Тогава какво?

Парлет се усмихваше. Равните му бели зъби блестяха, придавайки допълнителна непринуденост на усмивката.

— Ясно какво. Ще решат, че от органната банка вече няма нужда. И ще чакат да бъде разформирована полицията на Изпълнението.

— А когато Изпълнението не даде ни най-малък признак за подобни действия, всички ще въстанат! Всички колонисти на Планината Ягледай! Болницата може ли да устои на такъв щурм?

— Виждам, че сте схванали същността на проблема. Склонен съм да мисля, че тя е в състояние да издържи на всякакви нападения, макар че не бих си заложил главата. По-лошото е, че ще изгубим половината население в кървавата баня — независимо дали ще спечелим, или ще загубим.

— Значи вече сте мислили за това.

Лицето на Парлет се изкриви в мъчителна гримаса. Ръцете му трепереха безсилно, а пръстите на краката му застъргаха по пода — всичко това показваше, че действието на парализиращия лъч е започнало да преминава.

— Да не ме смятате за глупак? На ваше място не бих допуснал подобна грешка. За първи път узнах какво ни носи в търбуха си рамроботът едва преди шест месеца — тогава пристигна лазерното съобщение. И веднага си дадох сметка, че сегашната форма на управление на Платото е обречена.

Лени изчезна вляво, зад широката плавна извивка на корпуса на „Планк“, докато Мат продължаваше да пристъпва смутено от крак на крак. Той понечи да се втурне след нея, после се отказа. Тя сигурно знаеше за някой друг вход, едва ли щеше да я настигне навреме. А да я преследва из лабиринтите на Болницата нямаше смисъл — неминуемо щеше да се изгуби.

И все пак тя му беше нужна. Ако не за друго, поне за да му каже как да открие Поли. Мат знаеше защо Лени го избягва — опасяваше се да не издаде нещо важно, ако попадне в ръцете на Кастро. Сигурно затова му разкри плана за нахлуване в Болницата едва когато нямаше връщане назад.

Или да опита сам?

Той се затича към главния вход, заобикаляйки срещнатите по пътя полицаи, които отскачаха, сякаш пред тях се изправяше непробиваема и нематериална преграда. Ако успее да стигне вивариума, сигурно ще срещне Лени там. За беда знаеше само един път навътре.

Огромните бронзови врати отскочиха встрани, когато ги доближи. Мат се поколеба в подножието на широките стъпала. Дали няма електронни очи? Тук го задминаха трима полицаи и поеха по стълбите нагоре. Мат реши да ги следва. Когато стигнаха вратата, той се промуши между тях. Едно от крилата едва не го притисна и той изруга полугласно. Полицаят пред него дори не му обърна внимание. Беше пъхнал между устните си метална свирка, същата като на пазача на вратата онази нощ. Мат реши, че и на него ще му е нужна, когато дойде време да се измъква. Сега обаче още бе рано да мисли за отстъпление.

„Надясно, нагоре по стълбището, пак надясно, после наляво…“ — припомни си той. Краката го боляха и той забави крачка.

ВИВАРИУМ. Той забеляза вратата е медната табелка в другия край на коридора, спря и се облегна с благодарност на хладната стена. Беше дошъл тук преди нея. Освен това се чувстваше невероятно изтощен. Краката му се подгъваха, в ушите му нещо бучеше постоянно, нямаше желание за нищо, освен да поема на пресекулки живителния въздух. Вкусът в устата му напомняше на металическия дъх на мъглата в бездната, когато бе полетял надолу с въздушната кола — нима от тогава бяха изминали само трийсет и шест часа? Струваше му се, че цял живот ще бяга и ще се крие. Стената зад гърба му изглеждаше мека и податлива.

Колко хубаво бе да си поема дъх. Просто да диша, без да се движи, без да се напряга. Болничната стена беше, приятно топла. Мат вдигна ръка и разкопча куртката отпред. След това бръкна небрежно в един от предните джобове и напипа цяла шепа печени, небелени фъстъци.