Лари Нивън - Дар от Земята

Над него премина още една кола. Той посегна към радиостанцията.

— Карсон, ти ли си? Вдигни машината — на около хиляда фута. Изключи всички външни светлини и виж дали няма да засечеш нещо в инфрачервения сектор. Ще останеш там, докато приключим с издирването.

Много по-късно майор Чин осъзна колко погрешно е изтълкувал забележката на Главата.

— Викам майор Чин — произнесе Дохени, увиснал на стотина фута над Парка Парлет. Гласът му почти трепереше от едва сдържаното вълнение. — Сър? Открих инфрачервено петно… току-що излезе от езерото. Вероятно са двама… мъглата затруднява видимостта. На западния бряг. Движат се право към нашия кордон… Не ги ли забелязвате? Там са, кълна се… Добре, добре, но щом ги няма, следователно нещо не е съвсем наред с инфраскопа… Да, сър…

Ядосан, но укротен, Дохени се облегна назад и продължи да гледа как малкото мътночервено петънце се слива с едно от по-големите петна, вероятно двигател на автомобил. И да са те, мислеше си той, никой няма да ги залови — ако се изхитрят да вземат една от колите на полицията.

Той видя, че по-големият източник на инфрачервено излъчване започва да се отдалечава встрани, оставяйки зад себе си слабо неравно петно. Това го озадачи и той се наведе към прозореца за да провери какво става долу… но отгоре с просто око не се различаваше почти нищо.

Изведнъж той изгуби интерес към първия източник и отново се върна при инфраскопа. Второто петно стоеше неподвижно на мястото си, но цветът му бе избледнял почти незабележимо — трима, или четирима души, лежащи на земята в безсъзнание. От общата маса на кордона се отдели малка червеникава точица и забърза към втория източник. Само след няколко секунди долу се разрази истински ад.

Запъхтени, хриптящи от умора, те изскочиха от парка и се озоваха на широк и добре осветен селски път. Мат продължаваше да стиска ръката на Лени, за да не го „забрави“ и да поеме в друга посока. Когато стигнаха пътя Лени издърпа ръката си от неговата.

— Добре… сега… да си починем…

— Колко остава… до Болницата?

— Около две… мили.

Отпред, зад яркия купол на мъглата се разтваряха светлините на полицейските фарове — колите бяха оставени на автопилот от наземните групи. Далечният, размит край на пътя бе обкръжен от жълтеникав ореол — Болницата.

Алеята беше постлана с квадратни червени плочки, а от двете й страни бяха засадени в равна редица орехови дръвчета, фенерите отляво и отдясно осветяваха фасадите на ниските, уютни къщи. Дърветата се полюшваха от поривите на вятъра и сенките им играеха по осветената повърхност на шосето. Вятърът прогонваше разреждащата се мъгла и проникваше през подгизналите дрехи до самата кожа.

— Трябва да намерим отнякъде сухи дрехи — рече Мат.

— Ще срещнем някого. Няма начин. Рано е още.

— Интересно, как на онези не им е било студено? Край басейна, имам пред вид.

— Водата беше гореща. А вътре сигурно има сауна. Живеят си хората.

— Между другото, ти защо настояваше да съблечем полицая? А след това ме накара да изхвърля униформата му.

— Това е конспирация, Мат. Не ги разбираш тези работи. Ти какво, не ми ли вярваш?

— Извинявай. Просто смятах, че униформата може да ни послужи.

— Заслужаваше си риска. Сега глупаците ще търсят един човек, облечен в униформа на полицай-изпълнител. Ей, притисни се до мен — бързо!

През няколко къщи нататък по пътя се беше появил осветен квадрат. Мат застана пред Лени и се наведе така, че тя да използва рамото му като опора за пушката.

Именно този трик бяха използвали достатъчно успешно за да се справят с четиримата полицаи в парка. И този път се получи. В осветения кръг се появиха четирима екипарии. Те се обърнаха, помахаха към вратата на къщата, от която бяха излезли и бавно пресякоха улицата, като се навеждаха под резките пориви на вятъра. Вратата се хлопна и ги потопи в мрак, превръщайки ги в тъмни, неясни силуети. В мига, когато стъпиха върху настилката, пътят им бе преграден от два безшумни откоса стъклени ловни стрели.

Мат и Лени ги разсъблякоха и подпряха отпуснатите им тела така, че да бъдат озарени от първите лъчи на слънцето.

— Слава на Мъгливите Демони — въздъхна Мат. Той все още трепереше под сухите дрехи.

Лени обмисляше предстоящите действия.

— На първо време ще се прокрадваме между къщите, за да използваме прикритието на техните инфрачервени излъчвания.

— Хубаво — кимна Мат, — а когато излезем на открито?

Лени потъна в мълчание. Явно не знаеше какво да отговори, или се колебаеше. Накрая каза: