Лари Нивън - Дар от Земята

— Мат, трябва да ти съобщя нещо. Веднага щом се прехвърлим през стената — ако въобще успеем да я преодолеем — аз ще се насоча към вивариума. Не си длъжен да идваш с мен. Нямам друг изход.

— Нали точно това ще очакват от нас?

— Вероятно.

— Тогава, по-добре не отивай там. Какво ще кажеш, ако преди това потърсим Поли? Не бива да вдигаме излишен шум. Нали знаеш — при първия сигнал за тревога те пак ще спуснат онези проклети бронирани врати. Така че, ако питаш мен… — той надникна в лицето й и замлъкна.

Лени гледаше право напред. Изражението й наподобяваше каменна маска. Също такъв бе и гласът й — твърд и непоколебим.

— Исках да го знаеш отсега. Аз ще отида във вивариума. Затова тръгнах. — Тя си пое дъх и продължи развълнувано: — Тръгнах, защото там са затворени Синовете на Земята, а аз съм една от тях. Не заради теб, а заради тях. А ти си ми необходим за да попадна във вивариума. И да те нямаше, пак щях да опитам — сама.

— Разбрах — кимна Мат. Напъваше се да добави още нещо, но не знаеше какво. Накрая се сети: — А какво ще стане с голямата тайна на Поли?

— Не само на Поли — Милард Парлет също я знае. Искаше да ни я каже, но му попречихме. И да не иска, Лидия ще му я изтръгне.

— Тоест, Поли вече не ви е необходима.

— Точно така. Ако си си въобразявал, че тръгнах с теб, защото те обичам — лъжеш се. Мат, разбери ме, не искам да те наранявам, нито да съм жестока с теб. Искам само да осъзнаеш положението, в което се намираш. В противен случай можеш да си помислиш, че съм готова на разумни постъпки. Не, Мат, ти си моят транспорт. Средство, за да попадна вътре в Болницата. Когато проникнем, аз отивам във вивариума, а ти можеш да правиш каквото ти хрумне, за да си спасиш кожата.

Известно време двамата вървяха мълчаливо, хванати ръка за ръка — като двойка екипарии, завръщащи се у дома след късно гости. Тук-там се срещаха минувачи, но никой не им обръщаше внимание. Всички бързаха да се приберат на топло. Малко по-нататък ги застигна весела и шумна компания, подмина ги и зави към една от къщите, където водачът й взе да блъска оглушително с юмрук по вратата. Зад стените се носеше глъчка от среднощна веселба. Мат и Лени изведнъж се почувстваха особено самотни. Той стисна ръката й по-силно и двамата продължиха нататък.

Пътят изви наляво и пое сред полето. Къщите от едната му страна започнаха да се разреждат и съвсем скоро те се изравниха с последната. Отпред имаше само дървета, чиито корони се очертаваха на фона на сиянието, което обкръжаваше Болницата. Зад дърветата започваше голият охраняем периметър.

— Сега какво?

— Продължаваме — отвърна Лени. — Мисля, че трябва да се приближим към гората с капаните. — Тя замълча, очаквайки някакво възражение, сетне продължи: — От десет години Синовете на Земята подготвят нападение срещу Болницата. Все чакахме подходящ случай, но досега не ни се отдаде. Един от заплануваните варианти беше да се промъкнем в покрайнините на гората. Вътре има толкова много хитроумни капани, че сигурно нито един патрул не я държи под наблюдение.

— Надявай се.

— Готова съм да се обзаложа.

— Какво всъщност знаеш за охранителните системи на Болницата?

— Ами, снощи ти вече си имал възможността да се запознаеш с част от тях. Добре че здравият разум те е накарал да стоиш по-далеч от гората. Съществува двоен пръстен от електронни очи. Стената вече си я видял: върху нея има картечници и мощни прожектори. Тази нощ Кастро сигурно ще докара попълнения и най-вече — ще затвори главния път. Обикновено нощем го оставят отворен, но не и в екстремни случаи — тогава преградата от електронни очи покрива и него.

— А зад стената?

— Охрана. По наши сведения хората на Кастро са сравнително зле подготвени. Болницата никога не е била подлагана на директна атака. Числено ни превъзхождат, но…

— Виж, тук си права.

— … Но хората, с които ще си имаме работа не вярват, че представляваме реална заплаха.

— А какво ще кажеш за капаните. Хората — да, но срещу машините сме безсилни.

— Вътре в Болницата няма капани. Е, може сега да са разположили известна част — за тяхно спокойствие. Но не можем да знаем всичко — нали? Ще се придържаме към стените на бавноходите. И ще си отваряме очите за онези проклети бронирани врати.

Мат кимна рязко и малко сърдито.

— Виж, вратите никой не ги очакваше. Трябваше да проучите по-внимателно вътрешността… Лени, погледни тук.

— Какво?

— Това не са корени, а кабели, които се задействат при натиск. Внимавай, да не стъпиш върху тях.