Патрик Лий - Проломът

Докато нахлузваше горната половина през главата си, една мисъл го спря.

Дали това бе намерението на Шепот?

Дали това също беше част от плана?

Дали все още бе върху гърба на коня на път за Самара?

Няколко секунди стоя неподвижен, загледан в примигващите светлинни на светулките в пустинята.

Този ход имаше смисъл.

Но може би точно в това бе проблемът. Може би това го правеше предсказуем. Мамка му, та за Шепот всичко беше предсказуемо. От криволиците на тази логика започваше да го боли глава. Пусна горната половина на костюма в касетата и изруга под нос.

На кого трябваше да се обади?

Приклекна до раницата и извади телефона на Пейдж. Деветият от списъка за бързо повикване нямаше изписано име. Само номер. Избра го и натисна копчето за свързване.

Гласът отговори на първото позвъняване.

— Слушам ви, госпожице Камбъл.

— Обаждам се от името на госпожица Камбъл — каза Травис. — Името ми е Травис Чейс. Тя ми поръча да се обадя на този номер.

Мъжът от другата страна се поколеба. После Травис чу как каза нещо на някого, след което се обади друг мъж. Травис позна гласа.

— Господин Чейс. На телефона е Ричард Гарнър. Какво се е случило?

Ричард Гарнър. Президентът на Съединените щати.

Гарнър бе в течение с всичко случващо се около Тангента в последните дни. Травис разказа за последния половин час. Когато приключи, настъпи мълчание.

Мракът над пустинята започваше да избледнява. Далеч на югоизток слънчевите лъчи докоснаха върховете на Скалистите планини.

— Казвате, че защитната система в момента не работи? — попита Гарнър.

— Да — отвърна Травис. — Но не съм сигурен още колко ще остане така. Не повече от двайсет минути, доколкото мога да преценя.

— Не е достатъчно, за да докараме помощ на място. И два пъти повече време няма да ни стигне. Тази възможност се изключва…

Нещо в тона му изпълни Травис с лошо предчувствие относно това какво не се изключва. Ако наистина бе каквото очакваше, ставаше ясно защо всъщност Пейдж го беше пратила горе да се обади.

Гарнър му каза възможността. Травис се оказа прав.

— Господин президент, в сградата имаме оцелели.

— Разбирам това. Но сега трябва да помислим за интересите на целия свят.

— Ами единиците вътре? И по-специално опасните? Знаем ли каква ще е тяхната реакция? Или реакцията на самия Пролом?

— Не знаем — отвърна Гарнър. — Но сценарии като този бяха разглеждани от всеки възможен ъгъл от хора, които разбират по-добре от нас двамата факторите, които участват в играта. Това е единственият избор, с който разполагаме. Ракетата ще бъде изстреляна от силоз на около триста и двайсет километра, което означава, че след като дам заповед, ще й трябват по-малко от пет минути да достигне Бордър Таун. Сигурен съм, че въпросът за собствената ви безопасност в момента не ви вълнува, но ако разполагате с превозно средство, може би ще успеете да излезете от радиуса на поразяване за това време.

Травис замълча. Не, не беше мислил за собствената си безопасност. Все още не.

Вместо това му хрумна друга мисъл. Или почти му хрумна. Спомни си, че се бе мъчил да я достигне през нощта, когато се бе събудил с Пейдж в обятията си. Беше направил някаква връзка, беше се досетил за нещо в просъница. Сега то отново беше на път да изплува.

— Господин Чейс? — каза президентът.

Травис не отговори. Ако го направеше, ако направеше каквото и да е друго освен да се съсредоточи върху идеята, тя отново щеше да му се изплъзне.

— Господин Чейс?

Минаха още няколко секунди. Съвсем наблизо беше. Точно на границата на съзнанието.

— Травис — каза Гарнър.

Разцъфна. Ясно като уловена в кадър картина. Разбра смисъла й.

И значението.

Видя също и надежда. Надежда, че Шепот в крайна сметка може да бъде победен. Точно в момента той беше затворен в малката си кутия. Точно в момента всички в Бордър Таун, добри и лоши, го мислеха за мъртъв. И точно сега имаше шанс да открие единственото нещо на света, от което сякаш се боеше Шепот. Защо иначе трябваше да убива всички тези хора, които работеха за създаването му? Прекалено много пушек, за да няма огън.

— Има друга възможност — каза Травис.

Следващата част изискваше лъжа. Или поне полулъжа. Иначе нямаше да проработи.

— Слушам ви — каза Гарнър.

Травис обясни за Лорън. За квантовия компютър.

— Знаем къде се намира. — Това бе полулъжата. Нямаше „ние“. Само „той“. Той знаеше къде се намира. Или поне си мислеше, че знае.