Патрик Лий - Проломът

— Може би страшно го бива в правенето на обосновани предположения — отвърна Травис. — Много по-обосновани от нашите.

— Толкова обосновани, че да познае номерата на лотарията и кой човек ще ги избере , при това година или повече по-рано? Това изобщо доближава ли се до възможното?

Той срещна погледа й; очите й бяха широко отворени, втренчени в неговите.

— Преди шейсет секунди бих казал не — каза Травис. — Но в момента съм по-склонен към обратното.

Тя продължи да се взира още известно време в него. Примигна. Погледна към стелещата се под тях Швейцария.

— С какво си имаме работа, по дяволите?

— Имам една идея — каза Травис. — Но не съм сигурен, че искаш да я чуеш.

— Да видим.

— Работим с презумпцията, че Пилгрим упражнява пълен контрол върху Шепот. Че го е овладял.

Тя кимна и го зачака да продължи.

— Ами ако е точно обратното? — попита Травис. — Ами ако Шепот е овладял него?

M> sujet2

Килията е с размери два и седемдесет на два. Няма решетки. Четири бетонни стени, боядисани във възможно най-противния нюанс на синьото, и стоманена врата с петсантиметрова вертикална ивица бронирано стъкло. Това е единственият прозорец. На тавана има поставена в решетка флуоресцентна лампа, която никога не се изключва. От миналия декември е започнала да трепти по начин, от който Травис го боли главата точно зад очите. Вече повече от осем години прекарва двайсет и три и половина часа в денонощието в това помещение.

На стената над леглото е залепено писмо. Пристигнало е преди три месеца, за да му съобщи, че родителите му са убити. Застреляни, докато чакали на светофар в Минеаполис. Двама детективи са го разпитвали дали няма пръст в тази работа. Травис си спомня насладата си от неприкритата им апатия относно смъртта на г-н и г-жа Чейс.

Единствените други писма, който получава, са от брат му Джеф. Те не са по стената, а са прибрани на спретнати купчинки под леглото. Така не му се налага да ги гледа, нито да мисли за чувството за вина на оцелелия, което насища пространството между всеки два реда. Джеф е убеден, че стореното от Травис през онази нощ на 1992 г. е единствената причина той самият да не бъде въвлечен в семейния бизнес.

Сега Травис лежи в леглото със затворени очи, за да се спаси донякъде от трептенето. Почти не му помага. Понякога успява просто да забрави за него и се случва това да помогне. Да оставиш нещата да се изплъзнат от ума ти е умение, което е овладял до съвършенство на това място. Дни. Месеци. Години. Отминалото време. Времето пред него. Оставя всичко да мине покрай него. Благодарение на това не е полудял.

Става от леглото и крачи напред-назад в килията. Почти не осъзнава какво прави — това е автоматично действие, което изпълнява по няколко десетки пъти на ден. Обиколката му винаги е една и съща — от вратата до тоалетната, от тоалетната до вратата, от вратата до тоалетната.

Резето шумно изщраква и един от пазачите отваря вратата.

— Посетител — казва той и Травис усеща, че човекът е нервен. Което е странно.

В килията влиза някакъв мъж със скъп костюм и пазачът затваря вратата зад него. Косата на мъжа посивява по слепоочията и той носи тъмни очила дори тук, където няма слънце. Намръщва се към трептящата лампа и казва:

— Здравейте, Травис. Аз съм Арън Пилгрим.

Протяга ръка, сякаш иска да се здрависа, но вместо това Травис вижда, че държи нещо. Ярка синя сфера, колкото топка за софтбол. Сиянието й непрекъснато се променя. Хипнотично е и Травис я взима, без дори да си помисли да откаже.

В мига, в който сферата докосва кожата му, в главата му зазвучава глас. Глас, който си е мислил, че никога вече няма да чуе.

— Травис — казва гласът и краката му омекват. Той рухва тежко на леглото.

Емили.

Отвъд синята светлина, отвъд всичко, което има значение за него, Травис смътно си дава сметка, че Пилгрим, посетителят, се усмихва на нещо. Няма значение. Нищо няма значение.

Травис произнася името й. Светлината потръпва в отговор, след което започва да пулсира с ритъма на собственото му сърце.

— Няма да разговаряме дълго — казва Емили. — Не този път. Нито пък следващия, след години, когато ще се срещнем отново при една кална дупка в Аляска. Но третия път… ох, миличък. Третия път ще е истинска магия.

— Защо не можеш да останеш сега с мен? — пита Травис. Чува копнежа и болката в собствения си глас. Вече му липсва, преди още да си е отишла.