Патрик Лий - Проломът

Казваше се Лорън. Седеше в офиса на Пейдж почти на същото място, където бе стоял Травис, когато му махнаха превръзката на очите и белезниците. Беше на двайсет и три, но изглеждаше много по-млада. Приличаше на изгубено дете.

Травис стоеше до Пейдж. Крауфорд и още няколко души също бяха тук. В продължение на половин час бяха задали на Лорън всички въпроси за нея и баща й, на които компютрите не бяха намерили отговор. Засега не бяха попаднали на нищо, което да им свърши работа.

В очите й имаше нещо познато. Травис го беше виждал и преди у подложени на разпит хора. Копнеж да разкрият нещо, потискан от страха да го направят. Страх, породен от липсата на доверие.

Наведе се към Пейдж и прошепна в ухото й. Тя го погледна, разбра замисъла му, кимна и излезе от стаята, като вадеше телефона си. Тъмните очи на Лорън я проследиха, после се спряха върху Крауфорд, който искаше от нея да уточни нещо, което беше уточнявала вече два пъти.

След няколко минути Пейдж се върна. Носеше черна пластмасова касета. Касета за единици.

Травис изчака размяната на реплики между Крауфорд и Лорън да приключи, след което попита:

— Мога ли да говоря с нея?

Крауфорд кимна. Травис пристъпи към Лорън, погледна я в очите и заговори меко, но направо.

— Не вярваш, че баща ти се е самоубил, нали?

Тя поклати глава, без нито за миг да отклони очи.

— Няма начин. — Замълча за момент. После се загледа в пода и продължи: — Всички ми казват, че трябва да приема станалото, защото иначе няма да мога да се справя с него. Казват, че хората винаги се чувстват по този начин, когато се случи подобно нещо. И че било нормално да… да няма предупреждение. Казаха, че са прегледали записите на всички охранителни камери в имението, преди и след като стана това, но че никой не е влизал или излизал. Но баща ми не се е самоубил. И не ми пука дали ми вярвате, или не…

— Знаем, че не се е самоубил — каза Травис.

Тя отново вдигна очи. Впери поглед в него. Травис се обърна към Пейдж и тя му подаде черната касета. Той я постави на масата до вратата и я отвори. Изглеждаше празна. Травис бръкна вътре и взе онова, което знаеше, че е там. Не беше сигурен коя точно част е напипал, но усещането бе същото като да вземеш дреха със затворени очи. В един момент му се струваше, че пипа ръкав, а секунда по-късно ръката му откри подгъва на ризата.

Обърна се към Лорън.

— Човекът, който е убил баща ти, е носел това — каза Травис и пъхна ръка през долния край на дрехата. Видя как тя и по-голямата част от рамото му изчезват.

Лорън трепна и зяпна с огромни очи пустото пространство, където трябваше да е ръката на Травис. Поклати едва забележимо глава. Устните й се раздвижиха, но не се чу нищо. Тя само се взираше. Минаха пет секунди. Десет.

Когато заговори, гласът й едва се чуваше.

— Къде е той сега?

Гледаше го. Травис посрещна погледа й, без да мигне.

— Мъртъв е. Аз го убих.

Следеше реакцията й и видя онова, за което се надяваше. Тя разбра, че й казва истината.

— Ние не сме лошите, Лорън. Можеш да ни разкажеш, не е нужно да се страхуваш от нищо.

Тя се вгледа отново в него, после погледът й се спря поред върху Пейдж и останалите. Всеки от тях кимна.

Обърна се още веднъж към Травис, след което отново заби поглед в коленете си.

— Баща ми бе член на група, за която никога не сте чували. Няма да намерите нищо за тях, ако гледате данъчните им декларации или разпечатките от телефонните разговори. Другите, които са били убити през последните няколко години, също са били част от нея. Ще ви кажа всичко, което ми е известно.

Онова, което й бе известно, не беше много. Баща й се опитвал да я предпази от онова, в което бил забъркан.

Групата нямала име, разказа Лорън. Това трябвало да е мярка за сигурност. Сред членовете й обаче се въртял полушеговит прякор, който никога не се записвал — Орденът на кубита.

Травис не беше чувал последната дума. Всички други в стаята обаче бяха наясно. „Кубит“ означаваше „квантов бит“. Изчислителна единица на квантов компютър. През последните близо десет години няколко десетки правителства и няколкостотин компании правеха опити да разработят квантови компютри, за които се предполагаше, че ще са невъобразимо по-мощни от съвременните. Но никой не бе постигнал успех, ако не се броят някои много ограничени лабораторни резултати, доказващи правотата на концепцията. Квантовият компютър беше едно от онези неща, за които всички са сигурни, че в един момент ще се появят. Само че е трудно да се определи дали този момент ще настъпи след пет, или след петдесет години.