Патрик Лий - Проломът

— И оттогава живея тук — каза тя и обходи с поглед апартамента си. Намираше се два етажа под този на Травис и беше абсолютно същият, ако не се брояха някои дребни промени според собствения й вкус.

Ръцете й сами намериха неговите. Той ги задържа, палците му нежно галеха дланите й.

— След затвора… имал ли си някоя… специална? — тихо попита тя.

— Не — отвърна той. И след малко добави: — И в затвора също.

Пейдж се разсмя, вдигна очи от ръцете им и го погледна.

— След като излязох — каза той, — част от мен си мислеше, че няма смисъл да се опитвам. Още щом завържеш разговор, се блъскаш в стената. „Значи си от Минесота? О, какво си правил там?“

Тя отново се разсмя тихо.

— А останалата част от теб какво мислеше?

Травис помълча известно време.

— Че това е истинското ми наказание. Онова, от което никога няма да бъда освободен. И че го заслужавам.

— За случилото се с… — Млъкна и Травис я усети как си спомня полицейското досие, което бе прочела. — С Емили. Емили Прайс.

Травис кимна.

— Тя ме спаси от онова, което бях. Спаси ми живота — и в прекия, и в преносния смисъл, сигурен съм. И те я убиха заради това. Трябваше да се сетя. Трябваше да предвидя, че ще се случи, а не го направих.

— Лошото в хората лесно може да се подцени — рече Пейдж. — Не мисля, че трябва да търпиш доживотна присъда.

Травис успя да скалъпи нещо като усмивка и стисна ръцете й мъничко по-силно.

В тъмнината дрехите им се изпариха и кожата й се допираше до неговата, много по-топла, отколкото си беше представял, косата й го обгръщаше, ухаеше сладко като ябълки през октомври. Вкуси на езика й бялото вино, което бяха пили на вечеря. Вкуси нежната кожа под брадичката й. Вкуси всичко.

По-късно, докато я държеше в обятията си, Травис усети как мълчанието се изпълва с всички въпроси, които измъчваха и двамата. Всички неща, които не пасваха, независимо как ги подреждаш.

— Всичко, което е правил Шепот от деня, в който се е появил от Пролома през осемдесет и девета, е било част от плана му — каза той. — Нали?

Тя кимна, положила глава на гърдите му.

— Така мисля.

— Идеята, че отначало е принуден да ти помогне, а след това се опитва да те овладее, е пълна глупост. Мога да направя всичко, което той поиска, по всяко време. Нищо не го принуждава. Нищо не го ограничава. Всичко това е само димна завеса, за да може да контролира начина, по който се отнасят с него хората. В Аляска, когато ме използваше, за да се опита да разпали атомна война, сякаш не успя заради неочакваната поява на хората на Пилгрим. Можеш ли дори за секунда да повярваш на това? Че това нещо е в състояние да предвиди джакпота на лотария години преди тегленето й, но не и че след няколко минути ще пристигне хеликоптер? Нещо, за което би се сетил всеки радарен техник с хронометър?

— Да, нелогично е — прошепна Пейдж.

— Просто се е преструвал — каза той. — Продължил е да играе ролята си. Всеки негов ход от момента, когато е пристигнал на този свят, е целял да направи нещата точно такива, каквито са сега. Виждаш ли проблема в това?

— Че двайсет години е страшно много време за нещо толкова могъщо, за да постигне целта си ли?

— Именно. Ако единствената му цел е била да контролира Бордър Таун и Пролома, би могъл да го направи още първия ден. Можел е просто да се прави на добър от самото начало, да спечели всички и когато попадне в ръцете на подходящия човек, имащ достъп до някое от наистина разрушителните неща, пазени тук, да го използва като марионетка, за да избие всички. Фасулска работа. Така че каква всъщност е истинската му цел? Какво е толкова недостижимо за него, че са му трябвали всички тези години и сложни планове?

Известно време тя не отговори. После попита:

— Ами ако търси нещо, което не е било налично до този момент?

Травис се замисли. Звучеше логично. И беше много по-добро от онова, с което разполагаше той. Тоест много по-добро от нищо.

— Имаш предвид нова единица ли? Нещо, което е пристигнало съвсем наскоро?

— Не зная. Никой от уникатите, пристигнали в последно време, не е особено мощен или опасен, поне доколкото знаем.

Отново замълчаха. Климатичната инсталация се включи с въздишка. Травис беше подпрял брадичка върху главата на Пейдж. Всяко вдишване го изпълваше с аромата на косата й.

— Има нещо, което ме тормози повече от всичко това — каза след малко той. Замисли се откъде да започне. — Значи сме съгласни, че Пилгрим не е истинският враг, нали? Не че това го оневинява. Шепот вероятно е избрал него, защото е знаел на какво е способен. Но каквото и да си мисли Пилгрим, Шепот е онзи, който дърпа юздите. Дотук добре, нали?