Патрик Лий - Проломът

Пейдж свали карабината. Непрекъснато повтаряната дума привлече цялото й внимание. Обърна се, пристъпи към телефона и попита:

— Кой е дежурен в залата на отбраната?

Отговори жена, и тя объркана като всички.

— Карън… Карън Лоу. Сигурна съм, че не трябва да съм на смяна точно сега, бях в стаята си…

— Забрави за това — прекъсна я Пейдж. — Какво приближава?

— Нищо. Радарът е чист във всички честоти. Камерите на оръжията са активирани, но не зная защо, на тях няма нищо…

Чуха се и други гласове, след което Карън каза:

— Добре, да. Какви са?

Пейдж се наведе, прочете светещия дисплей на будилника и прошепна:

— Три дни…

— Виждам най-малко десет — каза Карън на някой до себе си.

— Карън, какво виждаш? — попита Пейдж.

— Не знаем. Не са летателни апарати. Датчиците показват, че са с телесна температура. Вероятно са парашутисти, но… дали са неприятели, или…

— Унищожете ги — заповяда Пейдж. По погледа й Травис разбра, че поне временно се е отърсила от объркването. — Всички да застанат по местата си и да открият огън, веднага. И някой да вдигне тревога на всички задържащи нива. Заключете всичко и разбийте контролните панели.

Дори хората от другата страна да бяха объркани, решителният й тон си свърши работата. Травис чу воя на сирени, след което някой явно започна да изпълнява заповедта й да трошат разни работи. Чу как се отварят компютърни кутии и крехките им компоненти се разбиват с тъпи тежки удари. Може би със столове.

— Стреляте ли вече? — попита Пейдж.

— Прицелваме се — отвърна Карън. — Готови след пет, четири, три…

Изведнъж подът подскочи, след което всичко се разтресе от басовия тътен на експлозия някъде високо горе.

Спикърфонът млъкна. Пейдж впери поглед в него за по-малко от секунда, после грабна някакви джинси от пода, метна ги на Травис и почна да събира дрехите си.

— Изглежда си повече в час от мен — каза той. — Нещо против да споделиш?

— Имам предположение — отвърна тя. — С празнини.

— Пак е нещо. — Травис обу джинсите.

Пейдж закопча своите, после навлече ризата си и отново грабна карабината.

— Думите Тангента и Пролом да ти говорят нещо?

— Не.

— Значи не бих могла да ти обясня дори да имахме цял час… — От най-близкия отдушник достигна трясък на автоматична стрелба. — А не разполагаме с цял час.

Отвори чекмеджето на нощното шкафче и извади пистолет с два резервни пълнителя.

— Знаеш ли да стреляш?

Травис кимна. Тя направи крачка към него, после спря и го изгледа още веднъж. През отдушника се чуха още изстрели, последвани от слаба експлозия. Пейдж му подаде пистолета и пълнителите и тръгна към вратата, като по пътя грабна раницата и я метна на рамо.

Травис я последва и най-очевидният му въпрос най-накрая изплува в главата му.

— Как съм се озовал тук, по дяволите?

Пейдж огледа коридора отвън, явно остана удовлетворена, че е празен, и отвърна:

— И аз съм любопитна да разбера. И излезе от стаята.

Вървеше към дневната с вдигната карабина, готова да убие всичко, което се появи пред нея. Не беше очарована, че трябва да обърне гръб на непознатия (даде си сметка, че не го бе попитала дори за името му), но ситуацията налагаше известен риск. Който и да бе той, собственото й облекло допреди малко — тоест липсата му — като че ли показваше, че му има доверие.

Холът бе празен. Зад вратата по основния коридор се чуха викове.

Как бе възможно да се е върнала жива в Бордър Таун? Беше завързана за импровизирана маса за мъчения, може би с единия крак в гроба, заобиколена от врагове, на най-затънтеното място, което бе виждала. Как три дни по-късно се бе озовала в спалнята си, чисто гола, с някакъв тип, когото не бе виждала никога и който не беше чувал за Тангента?

Баща й също ли бе оцелял?

Надеждата и страхът я раздираха, а това изобщо не й бе от полза в момента. Тя се обърна към вратата, съсредоточи се, после погледна през рамо към непознатия.

— Не стреляй по нищо, по което вече не стрелям. И добави: — Освен ако то не стреля по теб.

Той сви рамене, без дори да се опита да скрие, че изобщо не разбира какво става.

Пейдж се усети, че го оглежда. Не изглеждаше зле. После се обърна, отиде до вратата, отвори я със затаен дъх и излезе.

По коридора тичаха хора. Всички бяха от състава на Тангента. Бяха объркани, отчасти от експлозиите, но най-вече от разбитите си спомени, реши Пейдж. Само някои носеха оръжия, но дори те се оглеждаха някой да им каже какво да правят и не намираха помощ.