Патрик Лий - Проломът

— Не понасяйте загуби заради този етаж! — извика Пейдж. — Оттеглете се нагоре по стълбите, когато се наложи! По един или друг начин през следващите две минути това ще приключи.

Травис впери поглед в нея. Осъзна, че всъщност я запомня. Запита се дали ще я види отново.

После тя изчезна.

Травис свали предпазителя на карабината и отиде до вратата на мазето, при останалите.

Беше най-кошмарното нещо, което бе виждал. Огромното мазе, дълбоко поне три и половина метра, бъкаше от тела като змийско гнездо. Живите и мъртвите така се бяха смесили, че трудно можеше да се различат едните от другите. Когато предната вълна тръгваше напред по стълбите и биваше повалена, другите изтегляха телата настрани, назад или над главите си. В труповете зееха грамадни изходни рани, от които бликаше кръв и оплискваше множеството.

Мъже, жени, деца. Тук нямаше мъгла, която да ги скрива. Същите хора можеше да видиш в някой мол, супермаркет или където и да било. Някои родители държаха седемгодишните си деца за ръка, сякаш не искаха да ги изпускат от поглед. А в същото време ги влачеха след себе си към куршумите. Самите деца изглеждаха така, сякаш са готови да убият някого. И щяха да се опитат, стига да успеят да изкачат стълбите.

Фронтът непрекъснато напираше и биваше отблъскван десет-дванайсет стъпала назад. Травис вдигна карабината. Прицели се в тълпата, но засега не стреля. Изведнъж не бе сигурен дали е в състояние да го направи. Това бяха обикновени хора. Окървавени, крещящи и достатъчно бесни, за да тръгнат срещу куршумите. Но въпреки това бяха просто хора. Не бяха виновни за онова, което им се случва.

Един от снайперистите спря, за да презареди. Нужни му бяха само три секунди, но тълпата се възползва от краткото отслабване на огъня и напредна с четири стъпала, след което напливът и отстъпването продължи от тази позиция. Напредъкът им бе бавен, крачка по крачка, но неотклонен.

Миг след като първият снайперист отново започна да стреля, двама други свършиха патроните едновременно и посегнаха да презаредят. Тълпата се втурна с пълна скорост напред; самотният стрелец бе в състояние да покрива само част от стълбището. Някакъв старец с нелепа зелена вратовръзка, приличаше на пияница, изскочи напред и замахна с нож за пържоли към бедрото на един от презареждащите снайперисти. Травис дръпна спусъка и отнесе по-голямата част от главата му. Тялото полетя назад и моментално бе грабнато и вдигнато, за да бъде махнато от пътя на следващите двама нападатели — тийнейджър и жена най-много на трийсет. Травис ги улучи в гърдите и не спря да стреля по всяка следваща появила се мишена. Трябваха му няколко мига, за да разбере какво трябва да прави — просто не биваше да гледа лицата. Точно така се справяха снайперистите. Знаеше, че това е шибана и жалка тактика. И че не е истинският начин да се справи с онова, което чувстваше. А просто друг вид дълг. Щеше да го изплаща по-нататък. Ако имаше по-нататък.

Зад него се чу силен трясък. Обърна се заедно с останалите и видя някакъв винкел да стърчи от пода, в който зееше широка дупка. Секунда по-късно винкелът изчезна и в ръбовете на дупката се вкопчиха ръце. Явно хората се катереха по раменете на други.

— Отстъпете към стълбите! — извика Травис.

От дупката се показа глава. Покрита с нечия кръв. Не можеше да различи нито пола, нито възрастта. Пусна куршум в нея и видя как пада през отвора, също като винкела.

Заотстъпваха. Крачка по крачка, така че тълпата от мазето да не се спусне към тях. Стигнаха стълбището към втория етаж и тръгнаха нагоре, като презареждаха и стреляха в движение. Множеството ги следваше.

Пейдж стигна до площадката на седмия етаж. Милър продължаваше да дублира пълнители и карабини. Носачите тичаха да занесат муниции на снайперистите.

— Пратете и на партера! — извика Пейдж и продължи нагоре, без да изчака отговор. Осми етаж, после девети.

Бойната глава. Червената звезда приличаше на око, което я гледаше. И я предизвикваше.

Или щеше да проработи, или не. Ако не — какво пък, имаше и по-лоши начини да умреш от това да стоиш в самия епицентър на термоядрен взрив. Честно казано, едва ли можеше да има по-бърза смърт. Щеше да се превърне в свободни атоми десет хиляди пъти по-бързо, отколкото нервите й можеха да изпратят сигналите за болка. По-бързо, отколкото очите можеха да уловят внезапната светлина и да я предадат на мозъчната кора на сантиметър зад тях. Нямаше да почувства абсолютно нищо.