Патрик Лий - Проломът

— Кажи ми къде го е скрила.

Травис обмисли възможностите. Бяха толкова безперспективни, че почти нямаше смисъл да избира. Ако кажеше, че не знае, и ако този тип му повярваше, щеше да насочи вниманието си към Пейдж. Можеше ли тя изобщо да бъде събудена? Може би — ако й причинеше достатъчно болка. Мъжът едва ли щеше да има някакви задръжки в това отношение. От друга страна, ако кажеше, че знае къде е заровено нещото, онзи можеше да реши, че няма нужда от Пейдж, и да я убие на момента. Всъщност почти всеки вариант, за който можеше да се сети, завършваше със смърт и за двамата в рамките на един час.

С изключение на един — най-лошия и може би най-вероятния. Нямаше съмнение, че този тип има начин да се свърже с екипа в долината. Можеха да пристигнат с хеликоптера за двайсет минути, да ги приберат с Пейдж и да се ометат много преди да пристигне помощ.

А кога щеше да пристигне помощта? Колко време беше прекарал в безсъзнание? Може би можеше да спечели малко време. С Пейдж нямаше да оцелеят, естествено — мъжът щеше да ги убие, преди да избяга, това бе ясно — но поне щяха да са просто мъртви. Което беше по-малкото зло, като се замисли човек. И то можеше да стане възможно, стига да успееше да изнесе представление поне за десетина минути.

— Убиването на приятелите ти беше голям купон — каза Травис.

Мъжът не отговори.

— Особено на дребосъка с остена — продължи той. — Но пък, технически погледнато, не го убих. Успя да оцелее. За малко. Трябваше да видиш после какво му се случи.

— Разбрах, че било подобаващо — каза гласът.

— Не. Щеше да е подобаващо, ако се беше пекъл жив три дни подред.

— Къде е скрит Шепот? Заровила ли го е? Не би могла да го отнесе надалеч без тежък контейнер, а не е разполагала с такъв.

— Поиграхме си на боулинг известно време с него, после ни писна и решихме да се връщаме в града. Сигурно си лежи там, където го зарязахме.

Подът изскърца. Когато мъжът заговори отново, гласът му идваше по-отблизо.

— Сарказмът не е естествена реакция на човек в твоето положение. Струва ми се нарочен, което означава, че има някаква цел. И засега това ми казва всичко, което ми е необходимо да знам.

После вдигна нещо — беше тежко и пластмасово, ако се съдеше по звука, който издаде, когато забърса стената — и излезе. Намираше се само на няколко крачки в коридора, когато Травис чу тоновете на набиран телефонен номер.

— Знае къде е — каза Карл. — И ключът е в джоба му. Засега го оставих там, за да се чувства по-самоуверен.

Стоеше пред ресторанта, достатъчно далеч, за да не бъде чут от планинаря. Обясни плана си. Когато свърши, мъжът от другата страна продължи да мълчи замислено.

Беше започнал да духа вятър от север, през пролома, където магистралата пресичаше планинския масив. Слънцето, също на север, бе кървавочервено кълбо над асфалтовата лента.

— Ако идеята ти не проработи, предложението ти ще се окаже ужасна жертва — каза мъжът от другата страна. Гласът му звучеше кухо по сателитната връзка.

— Но ако проработи, ще си заслужава — отвърна Карл. — Така или иначе, сега това е единственият начин да получите онова, което искате.

Отново мълчание. Карл го остави да мисли. Докато чакаше, се обърна и се загледа на юг. Планинарят бе познал едно нещо — Тангента щеше да прати помощ чрез ВВС, вероятно вдигнат по тревога C-17 „Глоубмастър“ от Елмендорф, натоварен с няколко специални екипа, готови да се метнат през рампата. Базата се намираше край Анкоридж, на шестстотин и петдесет километра на юг. Ако самолетът беше излетял десет минути след обаждането — което бе почти сигурно, — щеше да пристигне за около час. Но тъй като планинарят бе казал на Тангента за хеликоптера, Карл знаеше, че от Елмендорф идва и нещо друго, движещо се много по-бързо от товарния самолет. Може би три пъти по-бързо.

Мъжът от другата страна най-накрая заговори.

— Добре. Направи го. Кога ти трябва хеликоптерът?

Карл пресметна. Дори ако се случеше нещо непредвидимо, времето изглеждаше добре преценено.

— Обадете им се веднага — каза той. — Да излитат.

Освен че слушаше борещата се за живот Пейдж, Травис откри, че умът му се връща към атаката, която го бе проснала в безсъзнание. Вече не мислеше, че спомените му са погрешни. Подробностите бяха съвсем ясни. Пистолетът в ръката му внезапно се бе дръпнал надолу — но не само надолу. Надолу и напред. В движението имаше дори извиване.

Сякаш го беше сграбчила човешка ръка.