Патрик Лий - Проломът

За мига, който му бе необходим да направи това, писъците в ресторанта бяха замлъкнали; само някакъв мъж стенеше и повтаряше: „Моля ви“ отново и отново. След още едно щракане единственият звук в заведението беше от бейзболния мач.

Травис чакаше с вдигнат пистолет, застанал между Пейдж и отворената врата.

Подът в коридора изскърца.

Най-странното при носенето на този костюм бе, когато държиш нещо. В случая — USP-3 със заглушител. Клатушкаше се във въздуха пред вървящия Карл и създаваше впечатление, че сякаш плава. По нищото.

Отворената врата бе на три метра напред и вляво.

Това щеше да е сложно.

Жената — единственият човек на Тангента и може би единствената, която знаеше нещо — бе на крачка от гроба, ако се съдеше по дишането й. Преди няколко минути беше огледал хубаво ръката й в стаята, докато мъжът, който и да бе той, се обаждаше на хората й.

Човекът приличаше на случаен планинар.

Заповедите на Карл бяха ясни, но и гъвкави, предвид множеството неизвестни променливи в ситуацията. Шефовете му бяха научили, че Пейдж Камбъл е в неизвестност, че ще пристигне в Колдфут — ако изобщо успее — и че е скрила Шепот някъде край мястото на мъченията й. Не би могла да го вземе със себе си. Никой придвижващ се пеша не би могъл да носи достатъчно масивен контейнер, за да се защити от него. Би могла само да го скрие недалеч от мястото, където, неясно как, седмината й похитители изведнъж бяха намерили смъртта си, а тя — свободата си.

Тази загадка не бе грижа на Карл. Достатъчно му бе, че в момента е тук. С непознатия. Важният въпрос бе дали след трите дни мъчения без да се пречупи, Пейдж е била склонна да повери тайните си на непознат. Дали този мъж знаеше къде е скрила Шепот? И не по-малко важно — дали ключът бе у някой от тях?

Тихо вдигна горната половина на костюма и прибра оръжието в кобура, за да изчезне. Вече нищо не го издаваше и той тръгна напред, като внимателно преместваше тежестта си, за да сведе до минимум скърцането на пода. Той обаче си скърцаше. Какво пък, по-добре старо дърво, отколкото килим. Макар да бе технологично чудо, костюмът не можеше да скрие отпечатъците, които правеха краката му върху мека повърхност…

Едва не ахна, когато стигна до вратата и откри, че се взира в дулото на „Берета“ в ръката на планинаря, само на половин метър от него. Трепна, овладя се дотолкова, че да не направи прибързана крачка, и се отмести настрани, извън огневата линия.

Пищовът пък откъде се взе, по дяволите? Мъжът не бе споменал за него, когато бе питал дебелогъзия тип с каскета за оръжия.

Вече успокоен, Карл огледа планинаря. Пистолетът стоеше спокойно в ръката му, като се имаше предвид цялата ситуация. В очите му имаше тревога, но не и паника. Ако някой видим се появеше на прага, този тип нямаше да се поколебае да го убие. Това не бе точно от нещата, които можеш да очакваш от случаен цивилен. Какво пък, при някои хора дяволът се проявява повече, отколкото при други.

Направи стъпка към мъжа. Слава Богу, подът точно пред прага не изскърца. Следващата му стъпка — също така тиха — го отведе там, където искаше да бъде. Лявата му ръка се вдигна към цевта на пистолета — обгърна я, но без да я докосва засега. Дясната се изтегли назад и се напрегна.

Травис чакаше. Който и да бе отвън, намираше се само на няколко крачки. Замисли се дали да не стреля през стената. Можеше да пусне куршуми през всеки петнайсет сантиметра, докато пълнителят не свърши. Но ако изразходваше всички патрони и пропуснеше, ако убиецът залегнеше или се намираше по-нататък по коридора, отколкото му се струваше, всичко щеше да свърши.

Тишина. Вече най-малко десет секунди. Беше по-зле и от скърцането.

Изведнъж пистолетът в ръката му необяснимо се дръпна надолу, сякаш притеглен от свръхмощен магнит към пода… но преди успее дори да регистрира станалото, под ухото му експлодира болката и всичко стана бяло. После се смени с мрак.

Какво ставаше, по дяволите? А, да, бавно идваше на себе си. Лежеше по корем, с лице към пода, глезените му бяха вързани. Ръцете му също, на гърба — с нещо като лейкопласт. Нещо омотаваше главата му и покриваше очите.

Все още бе в стаята с Пейдж. Дишането й се беше влошило. Колко ли време бе изминало?

Спомни си объркващото движение на пистолета и удара в главата, дошъл от нищото. Наистина ли бе станало точно така, или спомените му бяха объркани заради загубата на съзнание?

Прозвуча дълбок мъжки глас, без никакви емоции.