Патрик Лий - Проломът

Мъжът с каскета стоеше на прага.

Травис загледа как дишането на Пейдж се успокоява и попита тихо:

— Имате ли оръжия тук?

С периферното си зрение забеляза как козирката на каскета се обръща към него.

— Лагера, в който я намерих — каза Травис, без да откъсва очи от Пейдж. — Имаше най-малко три вида следи, които не бяха нейни. Нямам представа къде са сега тези хора, но ако се появят тук…

— Господи… — прошепна мъжът.

— Ченгетата са на шест часа път, нали така каза — продължи Травис. — Ако познават района, сигурно и онези го знаят. Ако имаш оръжие, приготви го. Ти и всички, на които имаш доверие, ако и те са въоръжени.

Мъжът кимна, отиде до прозореца и впери поглед навън. Козирката на каскета отърка стъклото, докато той оглеждаше хълмовете на запад.

На Травис не му беше приятно да го лъже, но не можеше и дума да става да му каже истината, а щеше да е много по-лошо да си мълчи предвид риска, на който беше изложил това място. Точно това най-много го тормозеше. Но какъв избор имаше?

Мъжът с каскета се обърна към него и каза:

— Да, стига сме се туткали. — И тръгна към вратата.

— Мога ли да звънна навън оттук? — попита Травис.

Мъжът спря на прага и кимна към телефона на нощното шкафче.

— Излиза се с деветка.

И излезе.

Травис притвори вратата, извади бележката на Първата дама от джоба си и започна да набира номера, който беше написала. Докато го правеше, вратата изскърца и бавно се отвори сама под собствената си тежест. Късият кабел на телефона не му позволяваше да я стигне. Е, нямаше значение.

Телефонът иззвъня веднъж, след което се включи записано съобщение.

— Благодарим, че се обаждате на кантора „Лейктън“, вашият консултант за динамична…

Набра 42551. Чу се изщракване и след по-малко от секунда отговори жена:

— Ключова дума.

Беше изискване, не въпрос.

Травис се запъна.

— Не я зная.

— Кой се обажда?

Травис също не тръгна да си губи времето с любезности.

— Цивилен съм. Намерих самолета ви. Всички са мъртви с изключение на Пейдж Камбъл.

После нещата се развиха много бързо — бърза размяна на думи, приглушени изщраквания, когато се вдигнаха и други слушалки.

Мъж:

— Откъде се обаждате?

Травис си помисли, че сигурно вече са наясно.

— Колдфут, Аляска. Катастрофата е на петдесет и осем километра западно…

— Млъкнете — прекъсна го мъжът. — Линията не е сигурна. Отговаряйте конкретно и не влизайте в подробности…

— Мъртви са — каза Травис. Покрай изтощението и стреса не му бе трудно да се ядоса. — Имате един оцелял и ако искате да я опазите, по-добре пратете някой проклет товарен самолет с десантници и гледайте поне един от тях да е хирург. Може да й остава около час, а може и адски да греша.

Мълчание за три секунди — или не бяха свикнали да им се говори по такъв начин, или си водеха записки. После някъде на заден план чу някаква жена да казва: „Мърдайте, по-живо“, и се почувства по-добре.

— Моля, отговорете на въпроса само с да или не — каза мъжът. — Има ли враждебни елементи, способни да стигнат до вас през следващия един час?

— Да.

— Отново с да или не, можете ли да прецените числеността на евентуалните агресори?

— Не. Но имат нещо, за което трябва да знаете.

— Слушам ви.

— Хеликоптер. Не е щурмови, съмнявам се, че ще представлява особена заплаха за друг летателен апарат, но който идва насам, по-добре да знае за него.

— Добре — каза мъжът и продължи с по-човешки тон: — Не казвайте нищо за собствените ви средства за защита. Подгответе се колкото се може по-добре и чакайте нашите хора. Ще ви свържа с хирург, който ще ви помоли да опишете състоянието на госпожица Камбъл. Направете го бързо и се пригответе.

Разговорът с доктора продължи три минути. И не вдъхна на Травис прекален оптимизъм.

Той затвори, придърпа един стол до леглото, седна и загледа Пейдж. Изглеждаше ужасно — по-зле, отколкото когато бе излязъл на магистралата. Здравата й ръка беше от неговата страна. Хвана я с двете си ръце и затвори очи. През отворената врата чуваше бейзболния мач по телевизията.

Подът в коридора изскърца. Травис отвори очи и се обърна към вратата. Нямаше никого. Скърцането се чу отново, този път по-отдалеч, към предната част на мотела.

Тъкмо се обръщаше към Пейдж, когато чу тих звук, все едно някой стреляше с въздушна пушка. Чу се женски писък. Последва бърза серия изщраквания й барът се изпълни с уплашени — и явно изпълнени с болка — писъци. Травис бързо скочи, срита стола настрани и се извъртя към вратата с готов за стрелба пистолет.