Патрик Лий - Проломът

Видя го една десета от секундата, преди кракът му да го докосне — достатъчно да разпознае грешката, но не и да я избегне. Петното пръст, не по-голямо от чиния, беше тъмно и разкаляно или от стопилия се сняг, или от някакъв извор някъде отдолу. Цялата пръст по този склон бе влажна, но тревата я държеше здраво — там, където имаше трева. Травис просто беше задържал погледа си половин секунда повече към билото в очакване на хеликоптера.

Кракът му стъпи на меката почва и се хлъзна странично, сякаш бе стъпил на лед.

За секунда изгуби равновесие, тялото му се завъртя, без изобщо да може да го контролира, и той разбра, че всичко е свършило. Щяха да паднат. Хеликоптерът щеше да се появи, преди да успее да стане и много преди да успее да вдигне Пейдж. И за да стане още по-гадно, падаше към голям назъбен камък, все едно поставен точно за да си удари главата в него.

Някъде в хаоса на мислите му се оформи представата за каране върху лед. Върти се. Завива към въртенето, вместо срещу него. Тъпо, но разполагаше единствено с това. Завъртя рязко рамене обратно на часовниковата стрелка, по посоката на въртенето, и спря така внезапно, че за миг изгуби ориентация.

Грохотът на перките вече отекваше в черепа му. Всеки момент хеликоптерът щеше да се появи.

Една-единствена надежда го бе успокоявала донякъде през цялото време, когато беше на открито — хората във вертолета нямаха представа кой е убил приятелите им в лагера. Трябваше да приемат, че го е направил някой оцелял от самолета, който е успял да се скрие и да ги изненада, или че самите пленници по някакъв начин са успели да надделеят. Така или иначе, би трябвало да очакват бегълците да са облечени за стайната температура в самолета, а не за преход в Аляска.

Камъкът, висок малко над коляното, беше само на крачка разстояние. Травис се обърна и се подпря на него, прегръщайки Пейдж. Краката й се бяха увили около кръста му. Беше облечена в дебелото му яке, но дясната й ръка беше извън ръкава, за да може раната да диша. Травис притисна наранената й ръка към себе си, за да не се вижда от въздуха.

После придърпа лицето й към своето, достатъчно близо, за да създаде илюзията, която бе единственият им шанс за оцеляване — че са най-обикновена двойка, тръгнала на преход и хваната насред целувка.

В този миг хеликоптерът се появи. Завиваше на север. Изведнъж спря. Пилотът ги беше видял. Травис имаше само смътна представа за ставащото; лицето на Пейдж му пречеше да вижда.

Тракането на перките се засили — машината се завъртя и полетя към тях.

Травис присви очи — иначе щеше да се вижда накъде гледа — и се опита да направи целувката истинска. Едната му ръка държеше тила на Пейдж, другата бе около кръста й. Устните му докоснаха нейните. Машината спря точно над тях, перките ревяха, вятърът разпиляваше косите им и жилеше кожата.

Всичко това бе достатъчно да събуди Пейдж.

Травис усети как тялото й трепва. Отвори очи и видя, че го гледа — стресната, на по-малко от сантиметър от него. Ужас. Щеше да развали всичко. Щеше да се отдръпне и секунда по-късно автоматичният откос щеше да ознаменува последните мигове от живота им.

После погледът й се промени. Беше разбрала. Придърпа го към себе си, лявата й ръка се вдигна и пръстите й се заровиха в косата му. И сега тя наистина го целуваше: устните й се разделиха, толкова топли и енергични, че за един шеметен миг Травис не можеше да мисли за нищо друго. Грохотът на турбините изчезна, вятърът замря, остана само целувката й, толкова отчаяна, колкото и нуждата й да продължи да диша. За момента почти нямаше значение, че всичко това е преструвка.

Мярна му се мисълта, че може би няма да е зле да махнат на хеликоптера, както биха направили двама влюбени, но точно тогава ревът на двигателя стана по-висок и секунда по-късно машината продължи по долината и отнесе грохота със себе си.

Пейдж продължи да го целува още десетина секунди, докато вертолетът не се отдалечи достатъчно, след което се отдръпна; продължаваха да се гледат в очите, на десетина сантиметра един от друг.

— Бързо мислиш — прошепна тя. Нямаше сили да говори нормално.

Той успя само да кимне. Изведнъж беше изгубил желание за разговори.

Пейдж се обърна да погледне към хеликоптера, но дъхът й секна и тя едва не изгуби съзнание от рязката болка. Без да иска, го бе закачила с ранената си ръка — толкова леко, че Травис едва усети докосването.

Овладя се и вдигна ръката си. Видя пурпурните вени, плъзнали по подлакътницата, на повече от педя от раната, и за първи път, откакто я срещна, Травис видя страх в очите й.