Патрик Лий - Проломът

Това можеше да сложи край на играта. Карл лесно щеше да вземе ключа от планинаря — най-вероятно като го убие тихомълком в коридора, докато докторите са заети с пациентката си — и да напусне сградата. Беше скрил собствения си сателитен телефон в канавката до магистралата, на триста метра на юг. Кратък пробег и щеше да съобщи на шефовете си къде е скрит Шепот повече от час преди Тангента да пристигне.

Времето щеше да е повече от достатъчно. Хората му вече бяха пратили друг хеликоптер от базата си; в момента той пресичаше Брукс Рейндж под нивото на радара, към долината с разбития самолет и скрития Шепот. Изтребителят отдавна щеше да си е тръгнал, след като бе изразходвал неефективно горивото си в лудото препускане да стигне до Колдфут.

Само едно изречение — и всички неща щяха да застанат по местата си.

Мамка му!

Изчака планинаря отново да отиде до отворената врата на импровизираната болнична стая. Шумът от апаратурата и гласовете вътре осигуряваха достатъчно прикритие. Карл мина покрай него, продължи по коридора и излезе през предната врата.

Когато стигна до телефона, мотелът и войниците около него се бяха превърнали в далечни петънца, които не можеха да го чуят от вятъра. Набра номера и зачака.

— Кажете на хеликоптера да кацне на осем километра западно и да чака там — каза само, когато вдигнаха. — Ще стане по сложния начин.

Вятърът от север се беше усилил. С гръб към него, Травис гледаше как вертолетите приближават, сенките им се носеха по неравния терен далеч зад тях. Намираха се на около километър и половина, когато д-р Каро се появи на входа на ресторанта и му махна да влезе.

Пейдж лежеше с отворени очи, макар и неспособна да се фокусира. Травис хвана ръката й и тя мъчително бавно завъртя глава да го погледне, като дете, влачещо тежък товар. Той се запита дали това е всичко, което иска — просто да види познато лице, пък било и едва-едва. После тя заговори. Гласът й бе толкова слаб, че Травис трябваше да се приведе над нея.

— Ако се наложи да го събудиш — каза Пейдж, — направи го. Струва си, ако няма друг избор. Само гледай да се отдалечиш от него колкото се може по-бързо.

Докторите се спогледаха.

— Объркването е нормално за човек, натъпкан с толкова успокоителни като нея — каза Каро. — Ще е наред след…

— Зная, че съм на десет милиграма пропофол на минута — прошепна Пейдж. — Моля, млъкнете и ме оставете да говоря.

Каро си затвори устата.

Пейдж погледна Травис по-твърдо.

— Зная, че Тангента пристига. Зная, че всичко изглежда наред. Но никога не бива да го приемаме за такова. Не можем да си го позволим. Ако нещата тръгнат на зле… ако трябва да използваш Шепот… долепи ключа до него, за да го събудиш.

Изгуби съзнание за няколко секунди, после пое дълбоко дъх.

— Просто се махни от него веднага щом можеш. Забавиш ли се прекалено дълго, той няма да те пусне.

Очите й се затвориха и дишането й стана равномерно.

Вертолетите вече бяха над сградата. Травис чу как чакълът на паркинга пред ресторанта се пръска. Погледна през прозореца на северната стена и видя двете машини да кацат. Задържа ръката на Пейдж за още няколко секунди, след което излезе.

От единия вертолет вече бе слязъл човек. Един от войниците на пост наклони глава, за да чуе вика му, после посочи Травис, който тъкмо излизаше от сградата.

Травис очакваше агентът на Тангента да зададе само един въпрос и да не разговаря с него. Вместо това мъжът стисна ръката му, представи се като Шоу и му благодари със същия сериозен тон като на онзи по телефона.

Беше екипиран като боец на тюлените, или поне Травис си помисли така. Модифицираният модел на карабината му привлече вниманието на намиращите се наоколо войници.

— Готови сме, сър — каза Шоу и посочи отворената врата на вертолета.

Травис го последва в машината. Помисли си, че само преди няколко дни щеше да му се стори много странно да се качва във военен хеликоптер, пълен с командоси. Сега обаче се качи и спокойно зае едно свободно място на тапицираната пейка при опашката. Шоу седна до него. Освен пилотите в хеликоптера имаше шестима мъже, екипирани като за края на света. Турбините изреваха и миг по-късно вече се намираха над мотела и се завъртаха на запад, а косите лъчи на слънцето пронизваха вътрешността като лъчи на прожектори. Травис погледна през рамо към един от прозорците и видя хирурзите да изкарват Пейдж на носилка. Не откъсна очи от нея, докато първият хребет под хеликоптера не ги раздели.