Патрик Лий - Проломът

Отново се обърна напред и видя в средата на салона четвъртит метален контейнер — набързо приготвена и много по-малка версия на стоманения куб на Шепот в катастрофиралия самолет.

Хълмовете и долините, през които бе носил Пейдж безкрайни часове, летяха под тях като плочки на тротоар.

Отдалече личеше, че лагерът е имал доста посетители, откакто Травис и Пейдж бяха тръгнали.

Вратата на десния борд на хеликоптера бе широко отворена и бойците оглеждаха долината и за най-малкото движение.

Травис видя широка ивица отъпкана земя, която бе служила за площадка за кацане на неприятелите. Плъзгачите се бяха отпечатали в пръстта във всички посоки, многобройни човешки крака бяха отъпкали тревата.

След като се увери, че долината е чиста, пилотът кацна. Веднага щом колелата на хеликоптера докоснаха земята, мъжете наскачаха от двете странични врати. Травис слезе последен и погледна напред покрай фюзелажа.

Нещо го накара да спре.

Усещането му беше познато, макар да не го бе изпитвал от години.

Един познат му осведомител го наричаше „да ти пернат бакенбардите“. Особена интуиция, характерна може би само за престъпниците и лошите ченгета, която се изостряше от годините вършене на неща, за които не можеш да си позволиш да те спипат. Можеше да я задейства и най-малкото нещо — като многото коли, натискащи спирачки на един и същи участък от пътя без видима причина и намекващи за полицейски патрул някъде зад завоя.

Та докато Травис се взираше покрай хеликоптера, нещо перна бакенбардите му. При това здраво.

Но не можеше да каже какво точно. Огледа се и поради някаква неясна причина отново се обърна към предното дясно колело, издаващо се надолу и настрани от корпуса на късата си подпора. Доколкото можеше да прецени, там нямаше нищо нередно. Гумата и подпората си изглеждаха чудесно.

— Какво има? — попита Шоу.

Травис не можеше да отговори и се отърси от усещането. Не беше спал повече от тридесет часа, ако не се брояха минутите, в които бе в безсъзнание след нападението, и бе прекарал последните два, мотаейки се на място, където бе извършено масово убийство. Беше съвсем нормално нервите му да са малко опънати.

— Нищо — каза той и кимна към дърветата. — Онова, което търсите, не е далеч. Петдесет крачки след лагера, заровено до най-голямото дърво наоколо.

Отново погледна колелото, после мина през групата хора да ги поведе…

… и отново спря.

Обърна се към хеликоптера.

В меката пръст от двете страни на колелото имаше следи, обърнати навън. Такива следи би оставил човек, слязъл на земята, ако е седял направо на гумата с гръб към фюзелажа и може би се е държал за монтираната картечница, за да пази равновесие.

Травис впери поглед в тях. Част от него очакваше следите да се задвижат пред очите му. После осъзна, че Шоу е застанал до него.

— Кажи — подкани го той. — Не ми пука дали си мислиш, че е глупаво. Кажи какво мислиш в момента.

Говореше повече от сериозно. Говореше уплашено.

— Тези следи до колелото… — почна Травис.

Мина около секунда — достатъчно време, та да си представи как мъжете ще му се смеят, когато завърши обяснението си.

И след тази секунда разбра, че ужасно греши.

Шоу трепна — Травис бе сигурен, че трепна, макар трепването да бе погълнато от мълниеносното движение след него, когато той рязко вдигна карабината и изстреля пет-шест куршума в хеликоптера, на трийсетина сантиметра над гумата.

Куршумите се забиха в метала. Нямаше кръв. Нито писъци.

— Отваряйте си очите за оръжие, във всички посоки! — извика Шоу, вече тичаше по отъпканата земя към хеликоптера. Мъжете около Травис насочиха оръжията си навън. Направиха го моментално и без маене, сякаш бяха тренирани за подобна ситуация. Травис бе убеден, че е така. Дори пилотите, които също бяха излезли навън, бяха извадили пистолетите си и оглеждаха внимателно рехавите дървета наоколо.

Шоу се метна през вратата на хеликоптера и размаха карабината вътре с широки движения. Не толкова се целеше, колкото опипваше, подобно на слепец, чийто живот зависи от това да открие плячката си. Очите на Травис веднага откриха дръжките, които врагът би могъл да използва, за да се прехвърли в хеликоптера, без да докосва земята.

Шоу не откри нищо.

Върна се при вратата. Погледът му се спря върху пръстта долу и замръзна. Травис разбра защо — земята под изхода бе изпотъпкана от собствените им крака. Следите бяха много и се застъпваха, водеха от голата земя към тревата. Сред тях можеше да са отпечатъците и на врага.