Патрик Лий - Проломът

Погледна през шпионката, видя, че коридорът е пуст, и излезе. Мина покрай асансьора и тръгна към стълбището — естествено, за използването на асансьорите и дума не можеше да става. Пет етажа по-долу погледна през малкия прозорец на вратата към фоайето. Беше празно с изключение на двете момичета на рецепцията на десетина метра от него.

Да мине направо пред тях не бе най-доброто решение, но протоколът го позволяваше при положение, че няма друга възможност. Бутна вратата и влезе. Точно както и очакваше, двете момичета вдигнаха очи. Небрежните им изражения се смениха с объркани. Спогледаха се. Докато Карл минаваше директно пред тях, погледите им останаха приковани към вратата, която се затвори далеч зад него с тихо хлопване.

— Ъъъ… — каза по-голямото момиче.

Другото поклати глава и отново се зае с решаването на судоку.

Карл можеше да излезе през предната врата пред очите им, но този път имаше друг избор — щеше да му отнеме по-малко от минута да стигне задния изход зад ъгъла — протоколът изискваше да се възползва от него. Всъщност правилата, управляващи използването на костюма, се свеждаха до три думи — не се ебавай.

Стигна задния изход, увери се, че е съвсем сам, отвори вратата и излезе в мразовитата нюйоркска утрин.

Движението по Гранд Сентръл Паркуей дори в този час беше достатъчно натоварено, за да проявява повече бдителност. Изчака удобен момент и пресече тичешком и петте платна, водещи на изток. Секунди по-късно преодоля и другата половина, прескочи оградата и се озова на територията на летището. Тъмните силуети на терминалите и авиолайнерите се очертаваха на червения хоризонт на изток като някаква извънземна крепост.

Пресече Писта 4, два сервизни пътя, заобиколи Централния терминал и излезе до най-близкия вход към Чакалня D.

Изчака пред плъзгащата се врата; електрическото й око можеше да го види не повече от съненото ченге, стоящо на няколко крачки от него. Това нямаше значение — предпазливостта изискваше да изчака някой друг да накара вратата да се отвори. Летищата не са места, на които можеш да си позволиш прекалена самоувереност. Не са места за ебаване.

Наложи му се да чака само трийсетина секунди, докато някакъв уморен на вид бизнесмен слезе от таксито и тръгна към входа. Карл влезе след него, зави наляво и мина покрай късите опашки подранили пътници при гишетата за багажа. По-нататък бе лесно. Пунктът за проверка, който беше фарс дори без костюм, сега беше като някакво препятствие в детска градина. Той стъпи на ниската ограда, която ограничаваше детекторите на метал отляво, и просто мина покрай цялата шарада, за да слезе отново на пода шест метра по-нататък.

Самата чакалня щеше да е по-голямо предизвикателство, ако бе по-пълна. Дори умерените тълпи бяха истински кошмар — хората можеше да се блъснат в него, ако не внимаваше. В този час обаче залата бе почти празна, ако не се броеше групата около далечния Изход D7, който беше и целта му.

Когато го доближи, спря и се зае да изучава разположението на хората. Къде да застане? Определено не тук. Хората щяха да влизат и излизат в двете посоки и движението на намиращите се вече тук беше непредвидимо. Още по-лошото бе, че две хлапета играеха на гоненица, а майка им четеше задълбочено някаква книга и само от време на време ги хокаше с половин уста да си седнат.

Най-доброто място бе очевидно — точно до вратата на ръкава, зад гишето на стюардесите. Карл заобиколи тълпата на почетно разстояние, мушна се под бариерата и зае мястото си. Не се налагаше да чака дълго — самолетът вече беше отвън. Зад него силуетът на града се очертаваше във все още сумрачното небе като неравни зъби.

Стюардът взе микрофона.

— Дами и господа, полет деветстотин трийсет и пет на „Кайман Еърлайнс“ до Джорджтаун на Голям Кайман приема пътници през редици от едно до пет. Редици от едно до пет.

Друга стюардеса отвори вратата и веднага щом се отдръпна, Карл мина покрай нея и стъпи в ръкава. Този път вървеше бързо, за да изпревари първите пътници. Спря за момент при вратата на самолета, където стоеше стюардеса. Тя погледна право през него към коридора, видя, че още не идва никой, и се обърна да каже нещо на колегите си. Карл се промъкна тихомълком и отиде в задната част на салона.

В зависимост от конфигурацията най-доброто място за возене на „Боинг 737“ почти винаги бе в склада на кърмата. Малкото помещение бе празно през по-голямата част от полета и дори когато някой от екипажа дойдеше да вземе или върне количка, бе достатъчно просто да застане в ъгъла до машината за лед.