Патрик Лий - Проломът

Завря ръка в дупката почти до рамото си и извади голяма колкото юмрук сфера — тъмносиня, блещукаща като шанжан. Травис никога не бе виждал подобно нещо.

Явно това бе предметът от окачения стоманен куб в самолета.

За момент Пейдж го гледа със смес от отвращение и страх, сякаш беше пръчка отработен уран, пропиващ костите й със смъртоносна радиация. После присви очи и сякаш се съсредоточи върху нещо извън това ирационално чувство.

Травис усети, че каквато и заплаха да представлява това нещо, опасността не е просто от физическия риск да го държиш. Или поне не пряко.

— Да не искаш да кажеш, че Проломът е някаква лаборатория? — попита той. — Място, където се правят подобни неща?

Тя поклати глава.

— Не е лаборатория. И не ние сме построили това нещо.

— Ние американците ли?

— Не. Ние, хората.

Пейдж го гледа в очите още секунда, после се наведе и взе лопатата.

Травис продължаваше да се взира в нея, повтаряше наум последното й изречение с цялата му сериозност.

Пейдж се изправи.

— Направи ми една услуга. Нещото, което онези двамата отидоха да вземат от самолета, прилича на парченце прозрачна лента. Много е важно. То е ключът, който включва Шепота. Би трябвало да е у тях. Вземи го, докато аз заровя това нещо на място, където подкрепленията им няма да го открият.

— Няма ли да го вземем с нас?

— Доникъде няма да стигнем с него. Шепот е прекалено опасен без защитен контейнер. Можем обаче да вземем ключа. Единственото важно в момента е да не им позволим да получат и двете. И да се свържем с Тангента колкото се може по-скоро.

Обърна се с Шепот и лопатата в ръка и тръгна към гората.

Травис гледа известно време след нея, слушаше как стъпките й се отдалечават. После тръгна към бъгитата. Беше направил само няколко крачки, когато сателитният телефон звънна.

След час бяха през две долини и се носеха с пълна скорост по първия участък на дългия виещ се курс, който Травис бе съставил набързо. Пейдж седеше пред него, подкрепяна от ръцете му. Докато се приготвяха да тръгнат, беше започнала да отслабва все повече — обясни, че действието на опиата, който й давал мъчителят й, преминава. Към това се добавяха и трите денонощия безсъние. Травис не можеше да види очите й, но от време на време тялото й се отпускаше и тя се облягаше на него; след миг обаче се сепваше и се събуждаше.

Когато и да пристигнеше подкреплението, нямаше да мине много време, преди да забележат липсващото бъги. И тогава един поглед към картата щеше да им каже със сигурност в каква посока са тръгнали. Колдфут беше единственият начин да се измъкнат, а нямаше много пътища, по които да се стигне дотам.

Травис караше по твърда земя, та гумите да не оставят следи, и правеше всичко възможно да избягва заснежените участъци.

„Ла Гуардия“ тънеше в мрак. Зората на хоризонта бе огненочервена като нажежена жица. Карл гледаше как светът се събужда. Хотелската стая бе тъмна. Отражението му в прозореца, осветено отстрани от лампата в банята, се взираше в него със синьо студено око.

Двайсет и пет минути до отлитането. Разполагаше с цялото време на света. Никой нямаше да го накара да чака на опашка.

Не и когато е с костюма.

Лежеше на две части на стола до него. Той потърси опипом долната половина, намери я, седна на леглото и я надяна върху джинсите си, докато не усети как зашитите като на бебешки ританки крачоли обгръщат плътно обувките му. Напипа презрамките и ги закопча. Отново посегна към стола, взе горната част на костюма и я надяна, докато ставаше. Приглади полите, които покриваха долната половина с повече от трийсет сантиметра. Материята не приличаше на нищо познато и трудно се свикваше с нея, въпреки че беше обличал костюма неведнъж. Донякъде напомняше на ликра и следваше до най-малкия детайл високото му метър и осемдесет тяло, като в същото време изглеждаше почти отпусната. Всъщност „отпусната“ бе най-близкото определение, което му идваше наум. Освен това бе ефирна като мрежа против комари и почти не тежеше. Предишния път бе носил костюма повече от четиридесет и осем часа, без да изпита каквото и да било неудобство, дори по покритите ръце и глава. Макар никога да не бе питал работодателите си — не че знаеха по-добре от него как действа това нещо, като се имаше предвид откъде се бяха сдобили с него, — беше сигурен, че костюмът му пасва идеално, защото материята му има нещо като интелект. Дори сега усещаше как костюмът приема формата на тялото му, докато почти не бе в състояние да каже, че го е облякъл. Разбира се, нямаше да се изненада да научи, че дрехата е наистина интелигентна. Пък и това нямаше да е най-впечатляващият й атрибут. Никак даже.