Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

О, не!

Сервитьорът носи кафето на Силия и аз му соча моята чаша. Той я напълва отново, а аз гребвам внимателно лъжичка захар и я разбърквам. Силия слага огромно количество захар в мъничката си чашка турско кафе. То е черно и гъсто като меласа. „Имало едно време три сестрички… те живеели на дъното на един кладенец… Защо живеели на дъното на кладенеца? Защото в кладенеца имало захарен петмез.“

Силия чака да кажа нещо. „Направи реверанс, докато мислиш какво да кажеш. Така печелиш време.“

— Наистина ли? — възкликвам.

О, блестящо, Клер, няма що!

— Не ми се виждаш особено разтревожена. Ако моят мъж търчеше така, щях да се позамисля.

— Е, Хенри не е какъв да е мъж.

Силия се смее.

— Можеш да си го повториш, сестро.

Колко ли знае? Колко знае Ингрид? Силия се навежда към мен, отпива от кафето, отваря широко очи, вдига вежди и издава устни.

— Ама наистина ли ще се омъжиш за него?

Нещо ме прихваща.

— Ако не вярваш, можеш да видиш как го правя. Заповядай на сватбата.

Силия клати глава.

— Аз? Не съм му симпатична на Хенри. Ама никак.

— Е, и ти не ми се струваш голяма негова почитателка.

Силия се хили.

— Сега вече съм. Заряза най-безцеремонно госпожица Ингрид Кармайкъл, разби й сърцето и сега аз събирам парчетата. — Тя отново си поглежда часовника. — И понеже стана дума за Ингрид, закъснявам за срещата. — Силия става и казва: — Защо не дойдеш и ти?

— А, не, благодаря.

— Хайде, моето момиче. Вие с Ингрид трябва да се поопознаете. Имате толкова общи неща помежду си. Ще си направим нещо като ергенски купон преди сватбата ти.

— В Берлин?

Силия се смее.

— Не в града. В клуба.

Смехът й е карамелен и сякаш идва от тяло, много по-едро от нейното. Не ми се иска тя да си тръгва, но…

— Не мисля, че е добре да идвам. — Поглеждам Силия право в очите. — Ще бъде гадно. — Тя не извръща поглед и в съзнанието ми изникват змии, котки. „Ядат ли котките прилепи?… Ядат ли прилепите котки?“ — Пък и трябва да приключа с това.

Силия поглежда в тетрадката ми.

— Какво е това, домашно ли? Ооо, значи тази вечер си се отдала на учението! Чуй какво ще ти каже кака ти Силия, тя знае кое е най-добро за малките ученички… ей, на колко си години, имаш ли право да си поръчваш алкохол?

— Да — потвърждавам гордо. — От три седмици.

Силия се надвесва над мен. Мирише на канела.

— Хайде, ела, ела, ела. Трябва да му поотпуснеш края, преди да кротнеш с господин Библиотекаря. Хайдеее, Клер. Докато се усетиш, и ще си затънала до гуша в малки библиотекарчета, по цял ден ще сменяш лайняни памперси и ще преваряваш бутилки.

— Наистина не знам…

— Тогава не казвай нищо, просто ела.

Силия започва да събира книгите ми и успява да преобърне съдчето за мляко. Аз се запретвам да попивам млякото, но Силия излиза забързано от кафенето, понесла книгите ми. Хуквам след нея.

— Недей, Силия, трябват ми…

За късокрак човек на десетсантиметрови токчета тя се движи доста бързо.

— А, не, няма да ти ги дам, докато не обещаеш да дойдеш с мен.

— Ингрид ще се вкисне.

Вървим в крак на юг по Холстед към Белмънт. Не искам да се виждам с Ингрид. Стига ми и онзи първи и последен път, когато я видях на концерта на „Вайълънт Фам“.

— Няма да се вкисне. Проявява голямо любопитство към теб.

Завиваме по Белмънт, минаваме покрай ателиета за татуировки, индийски ресторанти, магазини за кожени изделия и църквици. Мушкаме се под подлеза и ето го и „Берлин“. Отвън не изглежда особено примамливо, прозорците са боядисани в черно и чувам как музиката бумти от мрака зад кльощавия луничав тип, който взима пари за вход на мен, но не и на Силия, бие ни на ръцете по един печат и ни пуска да влезем в пъкъла.

След като свиквам със сумрака, виждам, че в заведението има само жени. Жени се тълпят около малката сцена, за да зяпат стриптийзьорката по червена прашка на пайети и лепенки върху зърната на гърдите. Жени се смеят и флиртуват на бара. Днес има дамска вечер. Силия ме тегли към една от масите. Ингрид седи на нея сама с висока чаша, пълна с небесносиня течност. Вдига очи и аз разбирам, че не й е особено приятно да ме види. Силия я целува и ми показва с ръка да седна. Аз продължавам да стоя.

— Ей, миличко — казва Силия на Ингрид.

— Какви са тези тъпи шеги? — отвръща тя. — Защо си довела и нея?

И двете не ми обръщат внимание. Силия още стиска под мишница книгите ми.

— Страхотно е, че и тя е тук, Ингрид. Просто си помислих, че може би искате да се поопознаете по-добре.