Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Нали не смяташ да взимаш такива неща?

— Е, преди съм взимал халдол. И торазин.

— И?…

— Наистина ужасно. Бях зомбиран. Имах чувството, че мозъкът ми е пълен с лепило.

— Няма ли нещо друго?

— Валиум. Либриум. Ксанакс.

— Мама ги взима тези. Ксанакс и валиум.

— Да, би могло да се очаква. — Той прави кисела физиономия, оставя „Настолния справочник на лекаря“ и казва: — Мръдни малко.

Наместваме се върху канапето и лягаме един до друг. Много удобно е. — Не взимай нищо.

— Защо?

— Не си болен.

Хенри се смее.

— Обичам те точно заради това: защото не забелязваш всичките ми ужасни недостатъци.

Той разкопчава блузата ми, а аз го прегръщам. Хенри ме гледа и чака. Аз съм леко ядосана.

— Не разбирам защо говориш така. Непрекъснато злословиш за себе си. Не си такъв. Добър си.

Хенри поглежда ръката ми и дръпва своята, после ме притегля по-близо до себе си.

— Не съм добър — казва тихо в ухото ми. — Но може би ще стана, хммм.

— Не е зле да станеш, наистина.

— С теб съм добър. — Абсолютно вярно. — Клер?

— Хммм?

— Случва ли ти се понякога да лежиш будна и да се питаш дали не съм някакъв гаден номер, който Бог ти погажда?

— Не. Лежа будна и се притеснявам, че ще изчезнеш и няма да се върнеш никога вече. Лежа будна и размишлявам за някои от нещата, които донякъде зная за бъдещето. Но съм напълно убедена, че трябва да бъдем заедно.

— Напълно убедена.

— А ти не си ли?

Хенри ме целува. „Нито времето, нито мястото, нито случайността, нито смъртта не могат да ме лишат и от най-дребното ми желание, не могат да го прекършат.“

— Пак ли свърши?

— Нямам нищо против и да свърша.

— Самохвалко.

— Я да видим сега кой злослови за мен!

Понеделник, 6 септември 1993 година

(Хенри е на 30 години)

Хенри : Седя на верандата на бяла занемарена къща с алуминий отстрани в Хумболд Парк. Понеделник е, някъде към десет сутринта. Чакам Бен да се върне откъдето е отишъл. Не обичам особено квартала и докато седя пред вратата на Бен, се чувствам някак разголен, но той е изключително точен, затова продължавам да чакам уверено. Гледам две млади жени от латиноамерикански произход, които тикат по разбития изровен тротоар бебешки колички. Докато размишлявам колко неоправна е градската управа, чувам как някой вика в далечината:

— Библиотекарче!

Поглеждам по посока на гласа и както съм и предполагал, виждам Гомес. Простенвам на ум. Гомес притежава изумителната дарба да се натъква на мен точно когато се каня да правя нещо не особено благовидно. Трябва да се отърва някак от него, докато не се е появил Бен.

Гомес се носи щастлив към мен! Издокарал се е с адвокатските си дрешки, държи коженото куфарче. Аз въздишам.

— Ca va 85 85 Как е (фр.). — Б.пр. , другарю?

— Ca va 86 86 Добре (фр.). — Б.пр. . Какво търсиш тук?

Уместен въпрос.

— Чакам един приятел. Колко е часът?

— Десет и петнайсет. Шести септември 1993 година — допълва той услужливо.

— Знам, Гомес. Но все пак благодаря. При клиент ли си дошъл?

— Да. Едно десетгодишно момиченце. Гаджето на майка му го кара да пие „Дрейно“ 87 87 Препарат за отпушване на канали. — Б.пр. . Наистина започва да ми писва от човеците.

— Да. Прекалено много станаха маниаците, прекалено малко — микеланджеловците.

— Обядвал ли си? По-скоро, закусвал ли си?

— Да. Трябва да стоя тук, чакам един приятел.

— Не знаех, че имаш приятели, които живеят насам. Всички, които познавам тук, имат крещяща нужда от правен съвет.

— Приятел от Библиотекарския институт.

Ето го и него. Бен се появява със сребристия си мерцедес модел шейсет и втора. Отвътре е пълна скръб, но отвън си е доста лъскав. Гомес подсвирва.

— Извинявай, че закъснях — казва Бен, докато бърза по алеята към мен. — Повикаха ме на домашно посещение.

Гомес ме гледа изчаквателно. Аз се правя, че не го забелязвам. Бен се извръща към Гомес, после към мен.

— Гомес, Бен. Бен, Гомес. Ужасно съжалявам, другарю, че трябва да тръгваш.

— Всъщност имам два свободни часа…

Бен взима нещата в свои ръце.

— Гомес, страшно се радвам, че се запознахме. Но някой друг път.

Бен е много късоглед и гледа добродушно Гомес през дебелите стъкла, които увеличават двойно очите му. Клати в ръката си ключовете. Лази ми по нервите. И двамата стоим, без да казваме нищо, и чакаме Гомес да си тръгне.

— Добре. Да. Е, чао — казва Гомес.

— Ще ти се обадя следобед — обещавам му.

Без да ме поглежда, той се обръща и си тръгва. Чувствам се кофти, но има неща, за които не искам Гомес да узнава, и това е едно от тях. Ние с Бен се поглеждаме така, сякаш признаваме, че знаем един за друг подробности, които не са особено приятни. Той отваря входната врата. Винаги ми се е искало да се опитам да проникна с взлом в къщата му, защото той е наслагал какви ли не ключалки и охранителни устройства. Влизаме в тъмния тесен коридор. Тук винаги мирише на зеле, макар и да знам със сигурност, че Бен не готви храна, камо ли пък зеле. Отиваме при задното стълбище, качваме се в друг коридор, минаваме през една, после през втора стая, която Бен е оборудвал като лаборатория. Той оставя чантата си и окача якето. Очаквам едва ли не да обуе маратонки а ла господин Роджърс 88 88 Фредерик Роджърс (1928–2003), водещ на нашумялото детско телевизионно предаване „Кварталът на господин Роджърс“, излъчвано в периода 1968–2001 г. — Б.пр. , вместо това обаче, той си играе с кафеварката. Сядам на един сгъваем стол и го чакам да приключи.