Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

Всичко в стаята като че ли затаява дъх. Хенри се вцепенява, но не казва нищо. Аз се навеждам напред й се усмихвам на господин Детамбъл, после възкликвам въодушевено, сякаш ме е попитал какъв сладолед обичам:

— Защото е много, ама много добър в леглото.

Откъм кухнята долита гръмогласен смях. Господин Детамбъл поглежда Хенри, който вдига вежди и се ухилва, и накрая дори баща му се усмихва и заявява:

— Вие, драга моя, ми скрихте шайбата.

По-късно, след като вече сме си изпили кафето и сме изяли безупречната бадемова торта на Кими, след като тя ми е показала снимки на Хенри като пеленаче, като току-що проходило невръстно момченце и в последния клас на гимназията (за негово огромно притеснение), след като е изтръгнала още сведения за семейството ми („Колко стаи? Толкова много! Ей, приятелю, защо не си ми казал, че освен красива тя е и богата?“), всички заставаме на входната врата и аз благодаря на Кими за вечерята, и пожелавам „лека нощ“ на господин Детамбъл.

— За мен беше удоволствие, Клер — казва той. — Но ме наричайте Ричард.

— Благодаря ви… Ричард.

Хваща ме за ръката и я държи само секунда, и само в тази секунда аз го виждам така, както преди години вероятно го е виждала Анет, после образът изчезва, господин Детамбъл кима плахо на Хенри, който целува Кими, ние слизаме по стълбите и поемаме в лятната вечер. Сякаш са минали години, откакто сме влезли вътре.

— Уф! — казва Хенри. — Само докато наблюдавах всичко това, умрях хиляда пъти.

— Добре ли се представих?

— Какво ти добре? Беше неотразима. Той те хареса!

Хванали сме се за ръце и вървим надолу по улицата. В дъното на пресечката има детска площадка, аз изтичвам при люлките и се качвам на една, Хенри също се качва на люлката до мен, но с лице в обратната посока, и ние се люлеем все по-нависоко и по-нависоко, като се разминаваме, понякога в синхрон, понякога профучавайки един покрай друг толкова шеметно, та ми се струва, че ще се сблъскаме, и се смеем, смеем се, и вече не може да има тъга, никой не може да се почувства загубен, да бъде мъртъв или много надалеч: точно сега ние сме тук и нищо не може да помрачи съвършенството ни или да открадне радостта от този съвършен миг.

Сряда, 10 юни 1992 година

(Клер е на 21 години)

Клер : Седя сама на масичка до прозореца в кафене „Переголизи“, достопочтено заведенийце с превъзходно кафе. Уж трябва да работя върху реферата за „Алиса в Страната на чудесата“, който пиша за летния курс по история на гротескното, но съм се отдала на мечти и гледам разсеяно туземците, които в ранната вечер се суетят по Холстед Стрийт. Не идвам често в Бойс Таун 84 84 Квартал в Чикаго, където живеят главно хомосексуалисти и има много нощни заведения. — Б.пр. . Реших, че ще отхвърля повечко работа, ако отида някъде, където на никого няма да му хрумне да ме търси. Хенри е изчезнал. Днес го няма вкъщи, няма го и на работа. Опитвам се да не се безпокоя. Опитвам се да се науча да бъда нехайна и безгрижна. Хенри не е малко дете, че постоянно да го мисля. Това, че нямам представа къде е, не означава, че непременно му се е случило нещо лошо. Знае ли човек? Той може да е и с мен.

Някой стои на отсрещния тротоар и маха. Присвивам очи, съсредоточавам се. И виждам, че е дребничката негърка, която онази вечер в „Арагон“ беше с Ингрид. Силия. Аз също й махам и тя прекосява улицата. Най-неочаквано застава пред мен. Толкова е ниска, че лицето й е на едно равнище с моето, въпреки че аз седя, а тя е права.

— Здрасти, Клер — поздравява Силия.

Гласът й е като масло. Приисква ми се да се завия с него и да заспя.

— Здравей, Силия. Сядай.

Тя се разполага срещу мен и аз разбирам, че изглежда ниска заради краката — седнала има много по-нормален вид.

— Подочух, че си се сгодила — казва Силия.

Вдигам лявата си ръка, показвам й пръстена. Келнерът се довлачва при нас и Силия си поръчва турско кафе. Гледа ме и ми се усмихва дяволито. Зъбите й са бели, дълги и извити. Очите й са големи и клепачите са отпуснати, сякаш тя всеки момент ще заспи. Тънките й плитки са събрани на висок кок и са украсени с розови пръчици в тон с лъскавата й розова рокля.

— Ти си или много смела, или луда — заявява ми Силия.

— Така казват.

— Е, вече би трябвало да си разбрала.

Усмихвам се, свивам рамене, отпивам от кафето, което е със стайна температура и е прекалено сладко.

Силия пита:

— Знаеш ли къде е сега Хенри?

— Не. А ти знаеш ли къде е сега Ингрид?

— Ами да — отвръща Силия. — Седи на бара в „Берлин“ и ме чака. — Тя си поглежда часовника. — Закъснявам. — От светлината навън кожата й с цвят на умбра става синя, сетне морава. Силия прилича на прелестна марсианка. Тя ми се усмихва. — Хенри тича в официалния си костюм по Бродуей, а по петите го гонят цяла тумба скинари.