Одри Нифнегър - Пътешественикът във времето и неговата жена

— Тъкмо се канех да попитам кой какво ще пие… вие, Клер, какво искате? Приготвила съм сангрия 82 82 Испанска напитка, приготвена от червено вино, плодове, минерална вода и подправки. — Б.пр. . А ти, Хенри? Сангрия? Добре. А ти, Ричард, ще пийнеш ли една бира?

За миг всички се умълчават. После господин Детамбъл отвръща:

— Не, Кими, ще пийна само чай, ако нямаш нищо против да ми направиш. — Кими се усмихва и изчезва в кухнята, а господин Детамбъл се извръща към мен и обяснява: — Понастинал съм. Взех лекарство, но от него само ми се приспива.

Хенри седи на канапето и ни наблюдава. Всички мебели са бели и изглеждат така, сякаш са купувани някъде през 1945 година от „Джей Си Пени“ 83 83 Верига универсални магазини. — Б.пр. . Дамаската е покрита с прозрачен найлон, върху белия килим са сложени найлонови пътеки. Има камина, която, ако се съди от вида й, едва ли някога е палена, а над нея е закачена красива рисунка с туш на бамбуково стебло, подмятано от вятъра.

— Красива рисунка — отбелязвам аз, понеже не знам какво друго да кажа.

Господин Детамбъл изглежда доволен.

— Харесва ли ви? Ние с Анет я купихме още през 1962 година в Япония. В Киото, но оригиналът е китайски. Решихме, че Кими и Дън ще я харесат. Това е копие от седемнайсети век на много по-стара рисунка.

— Разкажи на Клер за стихотворението — подканя Хенри.

— Да, стихотворението беше нещо от този сорт: „Бамбук без разсъдък, а праща мисли, извисили се сред облаците, стои на планина самотна, притихнал и достоен, и олицетворява благородната воля… Нарисувано и написано с леко сърце от У Дзън.“

— Прелестна е — казвам аз.

Кими се връща с подноса с напитките, ние с Хенри си взимаме по чаша сангрия, а господин Детамбъл вдига внимателно с две ръце чая — чашата потраква върху чинийката, докато той я оставя на масата до себе си. Кими сяда на малко кресло до камината и отпива от сангрията. Аз също опитвам моята и усещам, че е наистина силна. Хенри ме поглежда и вдига вежди. Кими казва:

— Обичате ли градини, Клер?

— Хм, да — отговарям. — Майка ми е градинарка.

— Преди вечеря трябва да излезете навън и да видите задния двор. Всичките ми божури са нацъфтели, ще ви покажем и реката.

— С удоволствие.

Отиваме на двора. Възхищавам се на река Чикаго, която тече спокойно в подножието на паянтовата стълба, възхищавам се на божурите. Кими пита:

— Каква градина има майка ви? Отглежда ли рози?

Нейната розова градина е малка, но добре подредена и доколкото мога да преценя, всички храсти са кръстоска на чаена роза.

— И мама има рози в градината си. Но голямата й страст всъщност са перуниките.

— О! И аз имам перуники. Ето там — сочи Кими. — Трябва да ги разделя, как мислите, дали майка ви ще иска от моите?

— Не знам. Мога да попитам. — Мама има над двеста сорта перуники. Забелязвам, че Хенри се подсмихва зад гърба на Кими, и се въся. — Мога да попитам дали не иска да размени някои от нейните с вашите, има сортове, които сама е създала, обича да ги подарява на приятели.

— Майка ви създава сортове перуники ли? — учудва се господин Детамбъл.

— Ами да. А също лалета, но перуниките са й любимите.

— По професия ли е градинарка?

— Не — отвръщам аз. — Само любителка. Има си градинар, който върши основната работа, а също хора, които идват да косят, да плевят и така нататък.

— Дворът ви сигурно е голям — отбелязва Кими. Тръгва първа обратно към апартамента. Часовникът на кухненската печка звъни. — Добре — казва Кими. — Време е да хапнем.

Питам дали мога да помогна, но тя ми показва с ръка да седна на един от столовете. Разполагам се срещу Хенри. Баща му ми е отдясно, празният стол на Кими — отляво. Забелязвам, че макар и вътре да е доста топло, господин Детамбъл е облечен в пуловер. Кими има много красив порцеланов сервиз с нарисувани по него колибри. Всеки от нас е получил запотена чаша студена вода. Кими ни налива бяло вино. Над чашата на бащата на Хенри се колебае и я подминава, след като той поклаща глава. Донася салатите и сяда. Господин Детамбъл вдига чашата с вода.

— За щастливото семейство — казва той.

— За щастливото семейство — повтаря Кими и всички ние се чукаме, после пием. Кими продължава: — Е, Клер, Хенри ни каза, че сте художничка. Каква по-точно.

— Правя хартиени скулптури.

— Ооо! Трябва някога да ми покажете, не съм виждала такива. Като оригамите ли са?

— А, не.

Хенри се намесва.

— Те са като фигурите на онзи германски художник, когото видяхме в Художествения институт, нали се сещаш, Анселм Кифер. Големи мрачни и страшни хартиени скулптури.